Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 238

Тропот на копита и уплашено конско цвилене долетяха откъм гората и Ингрей се извъртя натам. Дали жребецът не се беше възродил? Не, този кон беше истински; усещаше ударите на копитата му в земята различно от огнените стъпки на другия. Тропотът спря и се чу шумолене от опадали листа; после зашумяха по-леки стъпки, на бегом.

Привиденията се разстъпиха да отворят пътечка, мнозина вдигнаха ръце в тромав поздрав, също и в благословия или смутена и смирена молба; петорният знак се разкриви там, където челото и устните висяха на колана и ръката помръдваше само настрани към пъпа и слабините, преди да се вдигне към небиещото сърце. Ингрей вдигна вълчата си глава и подуши подозрително въздуха. „Знам я тази миризма на блаженство, като слънчеви лъчи в суха трева…“

На бегом в пролуката между призраците се появи Аяда. Беше с тъмнокафявата си рокля за езда, жакетът й целият в петна от пот, полите й опръскани с кал — и всичко това разкъсано на стотици места, сякаш е галопирала през гъсти трънаци. Кичури тъмна коса се бяха разпилели по поруменялото й лице. Тя спря рязко и запъхтяното й дишане се извиси във вик; после залитна към тялото на Ингрей и се свлече на колене до него, лицето й побеля като платно.

— Не, о, не… — Преобърна тялото му, сложи главата в скута си и впери ужасен поглед в безжизнените черти и бледите устни. — Закъснях!

„Тя не ме вижда — осъзна вълчият Ингрей. — Не вижда никой от нас“. С изключение на съвсем материалната Фара, все така на колене до трупа на Уенцел със срязаното гърло. Аяда им отдели един кратък ужасен поглед, стисна зъби и пак сведе глава към Ингрей.

— О, любов моя… — Вдигна лицето му към своето обляно в сълзи лице и притисна устни към неговите. Вълчият Ингрей затанцува безсилно около нея, защото нито усещаше топлите й устни, нито вкусваше сладкия й дъх. Отчаян и трескав, той побутна с лапа ръкава й, после я близна по лицето.

Тя си пое рязко дъх, вдигна ръка към бузата си се огледа. Дали и тя не беше усетила странния течен хлад, който беше усетил той от ръката на онзи призрак? Ингрей я близна по ухото и дъхът й излезе в подобие на смях, но не точно. Потърка ухото си, сякаш нещо я беше погъделичкало. Положи тялото на Ингрей по гръб, плъзна ръка по торса му… „о, ако можех да усетя това докосване“, и се намръщи.

— Ингрей, какво са ти направили? — По тялото му нямаше видими рани, нито неестествено изкривени от счупване кости, но превръзката на дясната му ръка се беше напоила с кръв, а късият му кожен жакет беше омазан с нея. Аяда се смръщи още повече, когато притисна окървавената ръка към гърдите си. „Ако само можех да помръдна пръсти…“ — Или сам на себе си? — добави тя замислено. — Опитал си се да направиш нещо смело и глупаво, нали? — Погледът й се вдигна отново към Фара и трупа на Уенцел.

Ингрей чу сумтене, извъртя се и изръмжа. Конскарека гледаше Аяда със смесица от удивление и отвращение.

— Продължаваш да се мъкнеш там, където не ти е мястото, така ли, момиче? — отбеляза той към въздуха, а може би към Ингрей. Във всеки случай Аяда явно не го чу. — Както винаги, нямаш представа какво става, но да те спира това? Ами опитай тогава от предателството на боговете. Мен ме гощават с него от векове.