Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 237

Нещото в челюстите му застина. После се стопи и изтече през устните му като ледунка през зимата. Той плю и отстъпи назад. Силуетът на коня постепенно изгуби формата си, първо се сля на купчина, после на локва, чернота, попиваща в земята като разлята кофа мастило. Отиде си.

Уенцел се изправи, освободен от тъмния си ездач. На два криви крака. Формата му възвърна човешкия си вид, но лицето му…

— Радвам се, че не използвах онзи елен — отбеляза той с една от устите си. — Той не би имал силата да направи това. — Друга уста се ухили. — Добро куче си ти, Ингрей.

Ингрей отстъпи назад с ръмжене. По черепа на Конскарека лица се гонеха като вълни, надигаха се и потъваха като трупове в река. Редуваха се, настигаха се, всичките графове Конскарека за четири века и отгоре. Млади мъже, стари мъже, гневни мъже и тъжни; гладко избръснати, брадати, покрити с белези. Луди. Младият Уенцел се мярна като смутен повей, глуповатият му поглед грейна за миг обнадеждено, когато позна Ингрей, макар че на какво се надяваше, Ингрей нямаше представа.

Тялото беше още по-зле. Порезни рани, белези, ужасни зейнали язви се надигаха и спадаха по повърхността на кожата, всяка смъртна рана, получавана някога от Конскарека. Изгарянията бяха най-страшни — широки участъци, покрити с червени сълзящи мехури, опечена и овъглена плът. Вонята им стигна до чувствителния вълчи нос на Ингрей, той кихна и отстъпи още назад, заскимтя и затърка носа си с лапа като куче. Това беше Конскарека, с хастара навън. Това е било да си Конскарека, зад познатата иронична маска на самообладание, зад мрачните остроумия, зад пристъпите на гняв, зад привидното безразличие. Всеки час, всеки ден, залези, стоварващи се като тежък чук, време без край.

Очите бяха най-лоши.

Ингрей дебнеше нащрек по края на поляната, на разстояние от могилата и съвкупността от графове, докато не стигна до собственото си паднало тяло. То изглеждаше обезпокоително по-бледо и мъртво от безглавите призраци наоколо. Подуши го, побутна го с лапа и зави тревожно, но то не помръдваше. Дишаше ли поне? Не можеше да прецени. Даде си сметка, че във вълчето си тяло няма глас, следователно няма и несвестен глас. Жизненоважна част от силите му сега беше недостъпна за него. Можеше ли изобщо да се върне в човешкото си тяло? „Богове пет, ами ако не мога?“

Беше ли го планирал това графът? Без вълка и по-голяма част от собствената си душа безмълвната черупка на Ингрей беше празна като изоставена къща и също толкова достъпна за натрапници. Ако разтурянето на заклинанието се провалеше, Конскарека пак нямаше да остане без тяло, в което да се нанесе, при това без усложненията, които го бяха затруднявали досега. Ингрей вдигна поглед към агонизиращото създание на могилата. Не, не към такъв край се стремеше Конскарека, но ако се наложеше да избира между това и „всичко отново“, кой знае, можеше и да се възползва. А ако се съдеше по безстрастното мълчание, с което следеше Ингрей, Конскарека също го знаеше. Ингрей потръпна и пак побутна с лапа неоткликващото си тяло.