Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 233

Пуснат, конят се отдалечи уплашено сред дърветата, незнайно как без да докосне нито един от тълпящите се любопитни призраци. Повече от любопитни, осъзна Ингрей — развълнувани, в очакване. И неговата кръв откликваше, завираше на гребена на вълнението им. Нови и нови се стичаха, тълпяха се около тях и Ингрей започна да усеща със самите си вътрешности колко много са всъщност четири хиляди убити войници. Опита се да ги преброи, после да ги брои на групи и да умножава, но се обърка и реши, че не си струва усилието. И без това му беше трудно да удържи мислите си поне в приблизителен ред.

Конскарека коленичи на върха на могилата, разтвори рядката повехнала трева и прокара пръсти през тъмната пръст.

— В тази яма ме заровиха — подхвърли небрежно на Ингрей. — Както и мнозина от другите. Макар че кръвта ми така и не се проля при Светодърво. Одар се погрижи за това. Но този пропуск ще бъде поправен. — Изправи се уморено. — Всичко ще бъде поправено. — И кимна към призраците, които се размърдаха неспокойно.

По външния периметър на кръга окъснели мъртъвци се бутаха нетърпеливо; малцината, които бяха в състояние, проточваха вратове. Изглежда, си говореха — за Ингрей гласовете им бяха смътни и тихи, като да слушаш изпод водата как някой вика и спори на брега. Ингрей докосна мръсната превръзка на дясната си ръка — най-обикновен парцал, увит около заздравяващата рана, колкото да я пази от удар. Поне не кървеше. „Засега“.

Ингрей се окашля да прочисти сухото си гърло.

— Господарю, какво ще правим тук?

Конскарека се усмихна.

— Ще сложим край, Ингрей. Стига ти да си изпълниш задачата и знаменоската ми да си изпълни нейната. Ще сложим край.

— Не е ли по-добре да ни кажеш как ще стане това?

— Да — въздъхна Конскарека. — Време е. — Вдигна поглед към небето. — Без никой да го види, ни слънце, ни луна, ни звезди, в час нито денем, нито нощем; какъв по-подходящ момент от този? Дълга беше подготовката, дълга и трудна, но сега… аах. Сега ще е лесно и бързо. — Той извади ножа от колана си, същия, с който беше прерязал гърлото на Аядината кобилка, и Ингрей се напрегна. Кралско обаяние или не, ако Конскарека посегнеше към Фара, той трябваше да се опита да… Понечи да сложи ръка на дръжката на меча си, но тя не откликна, бе тежка като олово. Сърцето му заблъска панически в гърдите.

Само че Конскарека пъхна дръжката на ножа си в отпуснатата ръка на Фара и сви пръстите й около нея, после взе знамето и заби дръжката му дълбоко в земята, така че да остане право, пък макар и леко килнато на една страна.

— Май ще е най-добре да го направим на колене — каза той, сякаш разсъждаваше на глас. — Жената е слаба. И отново се обърна към Ингрей.

— Фара — той кимна към съпругата си, която го гледаше с огромни, черни очи — след малко ще ми пререже гърлото. Понеже е моя знаменоска, тя ще задържи за кратко душата и кралския ми дух тук. Ти ще разполагаш само с това време — докато силите да ме задържа я напуснат — да очистиш от мен духа на коня ми. Ако не успееш, ще ти се стовари пълната, но не и уникална чест да се превърнеш в мой наследник. Какво би се случило тогава, дори аз не мога да предвидя, но съм сигурен, че няма да е нищо добро. И ще продължи завинаги. Така че не се проваляй, мой кралски шамане.