Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 231

Един воин излезе от дървото. Не изпод него, не иззад него — прекрачи от самия дънер, като да беше минал през завеса. Доспехите му от варена кожа бяха изгнили от старост. От дръжката на копието му, на което се подпираше като старец на тояга, се развяваше парче кожа от незнайно животно. Русата му брада се беше спекла от засъхнала кръв; виждаха се раните, от които беше загинал — едно отрязано ухо, прорези от бойна брадва в доспехите, отсечената му при китката ръка висеше завързана за колана му с ивица мръсен плат. Кожа на язовец беше прикрепена с черепа си към ръждивия му шлем и се взираше в тях през слепи, сухи очи, а черно-бялата козина се полюляваше на врата му, докато той се обръщаше да огледа бавно тримата пришълци.

Чак сега Ингрей си даде сметка, че като са прекосили блатото, са преминали от познатия му свят в друг, където подобни гледки са възможни. Сходството му със света на материята, който изпълваше телесните му очи, беше само преструвка. Фара също беше въвлечена в това видение — тялото й си оставаше изпънато, лицето безучастно, но от ъгълчетата на очите й се стичаха тънички мокри следи. Ингрей реши да не привлича вниманието на графа към това, да не би той да я лиши и от сълзите й, както я бе лишил от гласа й.

Воинът поизправи гръб и направи петорния знак с чукана си: докосна поред челото, устата, пъпа, слабините и сърцето си — макар че нямаше как да разпери пръсти на последното място.

— Свещени господарю, най-после дойдохте. — Гласът му беше стенание на клони под напора на студен вятър. — Дълго чакахме.

Лицето на Конскарека може и да беше като изрязана дървена маска, но очите му бяха като нощ без край.

— Да — промълви той.

23.

Стражът ги поведе. Подпираше се на копието. Конскарека все така водеше коня на Фара. Тя стискаше здраво знамето, но ръката й трепереше и това, заедно с поклащането на коня, единствено раздвижваше увисналия флаг в безветрения здрач. Конят на Ингрей изпръхтя и подскочи на една страна, а животното на Конскарека, което Ингрей водеше за юздата, се дръпна назад, заби пети в меката пръст и подбели очи. Понеже не му харесваше и двете му ръце да са заети — с юздите на неговия кон и на другия, — Ингрей слезе и пусна животните. Те моментално хукнаха назад, подминаха първия дъб, после, твърде уморени да продължат, сведоха глави и започнаха да пощипват жилавата блатна трева. Ингрей се обърна и тръгна след знамето на свещения крал.

След като навлязоха в гората, още привидения прекрачиха от дърветата. И те не бяха в по-добро състояние от постовия, а някои и в по-лошо; повечето бяха обезглявени и си носеха главите, обикновено още с шлемовете, по разни начини — привързани към коланите за косата, разпусната или на плитки; пъхнати под мишница; на рамо в импровизирани кошове от въжета или парцали. На Ингрей не му беше лесно да откъсне поглед от раните им и да възприеме и други детайли от външния им вид — оръжия и облекло, които подсказваха родовата им принадлежност. Или самоличността им. „Виж какви неща съм си избрал и по тях ще ме познаеш“ — крещяха мълчаливо колани, нанизи, черепи и кожи на мъдри животни — те се срещаха най-често, — чиято сила се бяха надявали да наследят. Навсякъде, където погледнеш, надничаха избелели шевове, на яки, туники, по подгъвите на плащове, по бродирани ленти за ръка. „Това жена ми го направи, дъщеря ми, сестра ми, майка ми. Виж колко дребни са бодовете, виж как се преливат цветовете; някога мен ме обичаха“.