Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 235

— Ще бъдеш откъснат? Чакай… всички ще бъдете откъснати?

— Задаваш твърде много въпроси.

„Твърде малко“. И тогава се сети за един много закъснял. Аяда му беше казала, че е дала половината си сърце на тези привидения. Те още го държаха тук някъде, някак. Какво щеше да стане с тази част от душата й, когато изгубените воини се изпаряха като дим? Можеше ли една жена да живее с половината от сърцето си?

— Чакай — каза Ингрей, после се пресегна по-дълбоко и: — Чакай!

Вълна се люшна през привиденията, сякаш ги разлюля земетръс, а Фара вдигна поглед и ахна.

— И спориш твърде много при това — добави Конскарека, после прекара със сила ножа в ръката на Фара през гърлото си.

Кръв бликна и блика колкото три удара на сърцето, а Конскарека гледаше напред и покой се изписваше на лицето му. После устните му се отпуснаха облекчено и той се килна по очи. Фара се хвана за дръжката на знамето, за да не падне върху него, устните й мърдаха в беззвучен вик.

И тогава светът на магията се обели от света на материята, сходството се разкъса и зрението на Ингрей се раздвои, точно като в Червени яз. Уенцел лежеше по очи върху могилата, Фара се беше привела отгоре му почти в несвяст, окървавеният нож бе паднал от ръката й. Но на могилата се надигна…

Черен жребец, черен като катран, като сажди, като безлунна нощ в разгара на буря. Ноздрите му се издуваха алени, оранжеви искри се ливнаха от гривата и опашката му, когато помръдна. Той разрови с копито могилата, веднъж, и кръг от огън очерта следата от копитото му, после угасна. На гърба му яздеше човешка сянка, краката й се извиваха в конските ребра и се сливаха с тях.

Тази свирепа древна сила нямаше нищо общо с рехавата нещастна менажерия на Болесо. „Не знам какво да правя с това, нямам и бог зад гърба си, който да ми подскаже“. Лудост тупкаше бясно в корема на Ингрей. Воят на ужас се превърна, преди да се е огласил, в крясък на предизвикателство. Той изскочи от вкочаненото си тяло и озадачен тупна на четири лапи, тежки и раздиращи пръстта на буци. Завършил бе до края една трансформация, която предния път беше успял да осъществи само наполовина.

Жребецът изпръхтя. Обточените с черно по края устни на Ингрей се дръпнаха назад по дългите челюсти, оголиха острите му зъби — и той изръмжа в отговор. Езикът му провисна и той усети някакво смрадливо пощипване във въздуха, като от горяща мръсна коса, и слюнка пръсна от челюстите му, когато разтърси глава да разкара отровната смрад от устата си.

Жребецът слезе от могилата и го заобиколи — подпалваше пламъчета след себе си.

„Ако изгубя този двубой, онова, което се върне в тялото ми, няма да съм аз“. Щеше да е един променен Конскарека. При такава цена, нищо чудно, че Уенцел не си беше направил труда да затегне още заклинанието си върху него. Ингрей се бореше за нещо повече от живота си.