Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 232

Един висок войник — главата му все още се крепеше върху наполовина съсечен врат, раната бе покрита с дебела кора засъхнала кръв — се приближи към Ингрей. На раменете си носеше вълча кожа и го зяпаше с такова удивление, сякаш Ингрей беше призракът, а той — живият човек. Протегна ръка и в първия миг Ингрей се дръпна инстинктивно, но после стисна зъби и изтърпя докосването. Повече от въздушен повей, по-малко от плът, то остави по кожата му някакъв течен хлад.

И други наметнати с вълчи кожи воини се струпаха около Ингрей, както и една жена, побеляла, набита, разкъсаната й рокля бе украсена с преплитащи се ивици сива козина, спиралните гривни над лактите й завършваха с изящни вълчи глави с гранатови очи.

„Тук може да са и собствените ми предци“, осъзна Ингрей, и то не само откъм страната на Вълчаскала; кръвта на още много кинове течеше в жилите му по майчина линия и всички ручейчета се сливаха в бурен поток. Смятал се бе за натрапник в гробище и това го беше смутило; сега смутът прерастваше в паника при мисълта, че интересът на призрачните воини към него всъщност е вълнението на предци, които за пръв път виждат дете от своята кръв, дете, което никога не са се надявали да зърнат. „Богове пет, помогнете ми, помогнете ми, помогнете ми…“, да направи какво?

Примигна озадачено, когато към растящото множество се присъединиха и няколко тъмнокоси мъже с табардите на дартакийски стрелци от времето на Одар. Те заобикаляха издалече Конскарека, но към Ингрей се стремяха, макар и бавно и предпазливо. Останалите привидения, изглежда, не възразяваха срещу присъствието им — равни в смъртта вече четири столетия, навярно бяха сключили помежду си войнишки мир. Ингрей беше чувал, че Одар предпочитал да изнася мъртвите си войници от бойното поле, вместо да ги погребва в тази прокълната земя, запечатана и за хората, и за боговете, ала битката била жестока и се водила в по-голямата си част през нощта. Нищо чудно, че неколцина бяха останали неприбрани.

Воините се стичаха зад кралския флаг като процесия от опечалени на погребение — река от скръб, шепот на смирена молитва.

С настъпването на вечерта долината остана без сенки, но небето отгоре още не беше потъмняло и дъбовите клони се преплитаха над главите им като разкривени черни паяжини. Конскарека като че ли се движеше към центъра на гората, но не в права линия; все едно търсеше нещо. Тихо възклицание подсказа на Ингрей, че го е намерил. Покровът от клони оредя и се видя дълга ниска могила, върху която не растяха дървета. Конскарека спря в подножието й, смъкна Фара от уплашеното й конче, помогна й да се изкачи нагоре и да подпре пръта със знамето до крака си.