Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 234

Кръвта на Ингрей туптеше в ушите му, стомахът му се стягаше на възли.

— Мислех, че не можеш да умреш. Нали каза, че заклинанието те държи в света на материята.

— Помисли, Ингрей. Дърветата и цялата жива паяжина на Светодърво са свързани с душите на моите воини и ги поддържат в света на материята. Тези тук — той обхвана с жест струпалите се наоколо призраци — създават моя свещен кралски дух, който ги обвързва към мен. Казах ти, че свещеният крал е ядката на заклинанието за непобедимост, помня, че ти го казах. Срежи връзката в която и да било точка и кръгът ще се разтури. Това е брънката, до която ти можеш да достигнеш.

„А ти не можеш?“ Не… не би могъл. Конскарека беше обвързан към собственото си заклинание, като ключ, заключен в кутията, която отключва.

— Значи затова е било всичко? Заради едно сложно изпълнено самоубийство? — възмутено попита Ингрей. Отново се опита да помръдне, да приведе в движение физическото си тяло, но успя само да потръпне.

— Е, може да се нарече и така.

— Колко души уби, за да уредиш това? — „Също толкова спокойно, колкото насъска мен срещу Аяда?“

— Не толкова много, колкото би си помислил. Те си умират сами. — Конскарека сви устни. — А да се каже, че по-скоро бих умрял, отколкото да започна цялата тази подготовка отначало, едновременно обобщава и дори не се доближава до истината.

Умът на Ингрей залитна.

— Това ще развали заклинанието.

— Да. Нещата са свързани.

— А с тях какво ще стане? — Ингрей махна към призшчното множество. — И те ли ще идат при боговете?

— Богове ли, Ингрей? Тук няма богове.

„Вярно е“, изведнъж осъзна Ингрей. Дали и тази не беше една от причините това място да го смущава толкова дълбоко? Преплитащите се граници на заклинанието, волята на този богохулен свещен крал държаха Тях навън. И ги бяха държали навън в продължение на столетия, изглежда. Войната на Конскарека с боговете беше продължила без надмощие нито за едната, нито за другата страна, докато армията му от воини постепенно не се беше превърнала в армия от заложници.

Конскарека натисна Фара да коленичи и на свой ред коленичи пред нея, и извърна лице. Дръпна ръката й с ножа над дясното си рамо и целуна побелелите й кокалчета. Мигновен спомен се мярна в главата на Ингрей — как вълчето го близва по ухото, преди той да му пререже гърлото.

Разтурянето на това сложно заклинание, отдавна просроченото очистване на Кървавополе, не изглеждаше нещо греховно, като се изключеше самоубийството на Уенцел. Само че петимата богове се бяха опитали да го спрат, а Ингрей не разбираше защо. „Досега“.

Щом бъдем освободени от бедите на материалния свят, казваха свещените, душите се стремели към своя бог с копнежа на влюбени, с изключение на онези, които извръщали лица и избирали бавното и самотно изтляване. А боговете изпитвали същия копнеж. Само че нямаше взаимен самоубийствен пакт между Конскарека и неговите душевоини. Паднеше ли крепостта му, той щеше да убие безсмъртните си заложници заедно със себе си и така да постигне вечно отмъщение, смърт отвъд смъртта и абсолютно отрицание.