Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 230

А после си пое смутено дъх, откъсна поглед от гората и видя, че Конскарека го наблюдава.

— Усещащ го, нали? — попита графът уж небрежно.

— Да. — „Какво? Какво усещам?“ Ако имаше козина, помисли си Ингрей, сега тя щеше да е настръхнала по гърба му като на подплашена котка.

Конскарека слезе от коня и развърза знамето. Огледа за кратко и без охота съпругата си; Фара отвърна на погледа му с разширени очи, раменете й се сгърбиха; после сведе глава и потръпна, Конскарека поклати глава с нещо като отвращение, после се приближи към Ингрей и му подаде знамето.

— Носи го ти за начало. И гледай да не го изпуснеш.

На лявото стреме на Ингрей имаше малка метална чашка за основата на копие. Той вдигна знамето и го закрепи в нея, после прехвърли юздите в дясната си ръка. Конят му вече беше твърде уморен, за да му създава неприятности. Конскарека се метна отново на седлото и им даде знак да го следват.

Заслизаха на зигзаг през оредяващата гора. В ниското Ингрей трябваше да слезе от коня, да върне знамето на Конскарека, да извади меча си и да разчисти пролука през високия колкото човешки бой сух къпинак, който изглеждаше не само трънлив, а направо зъбат. Бодлите пробиха дори гамашите му и драскотините започнаха да кървят. От другата страна, на брега на пресъхналото блато, Конскарека слезе от коня и най-сетне разви знамето.

Изсъхналият канап се скъса сред прашни облачета под острието на ножа му и крехкото платно се разтроши. Изпод него се разви избелял копринен флаг с герба на дома му — тичащия бял жребец на зелено поле над три вълнообразни сини линии. На отслабващата светлина приличаше повече на сив жребец над сиви линии върху сиво поле, който чезне в мъгла. Този път графът връчи знамето на Фара. И изрече тихо някакви думи. Ингрей почти не ги чу и определено не ги разбра, но усети как нов, тъмен поток избликва между двамата. Безмълвната — обезмълвената — Фара изпъна гръб като в пристегнат докрай корсет и брадичката й се вирна. Само в очите й дебнеха локвички ням ужас.

Конскарека подаде юздите на коня си на Ингрей и хвана черния кон на Фара за юздите. Този път ги поведе пеша, подбираше пътя със странни заобикалки през туфите жълтееща трева. Ингрей разбра защо е този лъкатушен маршрут, когато подминаха първите измамно тъмни участъци, плаващи пясъци, които можеха да погълнат цял кон за минути. Постара се да насочва коня си точно по следите на графа. Топлината на деня още се задържаше във въздуха въпреки влагата, надигаща се от блатото. Но много скоро сянката на гората, удължена от залязващото слънце, пропълзя да ги срещне; когато навлязоха в нея, внезапният й хапещ студ превърна дъха им в бледа мъгла.

Наближиха първия дъб и името „Ранената гора“ се стори на Ингрей двойно заслужено. Дървото беше огромно и старо, но изглеждаше някак попарено. Още неопадалите листа по съсухрените му клони не бяха крехки кафяви фунийки, а отпуснати, почернели и обезформени. Дънерът и клоните изглеждаха чворести и разкривени — приличаха на изстискани парцали, — вонлива черна мъзга се стичаше от безчет дупки.