Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 229

Изсветляващият ден разтвори завесите на мъглата и стволовете на брезите най-сетне изпъкнаха в контрастен релеф, сякаш мъглата се беше съсирила в твърда сива кора. А после, под бледосинята кула на небето, стана горещо. Хапливи черни мухи откриха ездачите и конете им и към клатушкането заради неравния терен се прибавиха нервните подрипвания на животните, когато ухапванията ставаха непоносими.

Когато Конскарека ги отведе в една клисура, завършваща с пропаст, от която нямаше друг излаз освен по обратния път нагоре, Ингрей си даде сметка, че колкото и добре да е познавал графът тази земя преди, тя се е променила до неузнаваемост. „Колко време е минало…?“ Върнаха се по стъпките си и изкачиха отсрещния склон.

Конскарека ги водеше бавно, но неумолимо. Слънцето напичаше високо в небето. Накрая спряха при едно бистро поточе. Жълти листа падаха бавно в лъчистата светлина като неспазени обещания и покриваха малкия вир. Още не бяха опадали всичките и тези, които се задържаха по клоните, пречеха на погледа да пробие надалеч. Конскарека се изкатери на едно по-високо място и оглежда известно време терена. Каквото и да беше видял, явно го задоволи, защото се върна и отново им даде знак да се качват на конете.

„Вече сме в земите на Аяда“, осъзна Ингрей. Не знаеше кога точно бяха навлезли в зестрата й — може би още при снощния лагер. Гледката изведнъж му стана по-интересна и той се почувства донякъде склонен да прости даже на черните мухи. „Обширни земи“ не предаваше съвсем точно видяното, макар че ако можеха да се разгънат, сигурно биха заели площ колкото малко графство. Вместо това бяха нагънати в труден, каменист и див терен — красота, която не те успокоява, а ти взима дъха. „Да, това е Аяда“.

Подири в ума си отсъствието й, като език, който шари из чувствителното гнездо на наскоро изваден зъб. Ала откриваше само гнойната инфекция на Конскарека. „Сами заедно“, така би определил тази мълчалива кралска процесия от трима. „Изоставени от боговете“.

Когато излазиха от поредната клисура и се озоваха на някаква издатина, слънцето вече залязваше. Спряха конете и зяпнаха.

Два стръмни рида прегръщаха долина, широка приблизително две и дълга около четири мили, после се извиваха и затваряха далечния й край като стена. Долината беше равна като повърхността на езеро. В отсамния й край, близо до тях, имаше участък от кафеникави треви и жълтеещи тръстики, покриващи полупресъхнало блато. Отвъд него няколко разкривени дъба стояха като стражи на пост, зад тях клечеше гъста дъбова гора. Макар голяма част от листата й да бяха опадали и слънцето да я огряваше изотзад, сенките й си оставаха непроницаеми. Ингрей отметна глава пред зловонието от скръб, което сякаш се излъчваше от дърветата и се усещаше дори от това разстояние.