Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 228

Стиснатите й зъби помръднаха, сякаш се канеше да каже нещо, но Уенцел вдигна ръка и устните му се раздвижиха беззвучно. Този път Ингрей почувства как заклинанието се уви около Фара като верига и се стегна още повече под натиска на собствения й страх и гняв. Устните й помръднаха, затвориха се и се стиснаха здраво; но очите й горяха.

— С каква цел? — прошепна Ингрей. „Защото той не ни обучава без причина, в това поне съм сигурен“. Едва сега си даде сметка, че Конскарека прави точно това вече от няколко дни — обучава го.

Уенцел се поколеба, после се изправи и изсумтя от болка. Обърна глава и изплю кървава храчка в здрача. Метална миризма опари ноздрите на Ингрей. Графът се загледа в сбиращия се сумрак; конярите бяха приключили с конете и се приближаваха плашливо.

— Трябва да запалим огън. И да хапнем. Надявам се да са донесли достатъчно храна. С каква цел, питаш? Скоро ще разбереш.

— Мога ли да се надявам, че ще я преживея? — Ингрей погледна към Фара. „Поне един от нас?“

Устните на Уенцел се изкривиха.

— Можеш. — И се отдалечи в дъхавите сенки.

Ингрей така и не разбра дали последното е предсказание, или разрешение.

Ингрей се събуди в тъмното преди зазоряване — събуди го всъщност Конскарека, който хвърляше дърва в огъня. Всички бяха спали с вчерашните си дрехи, а конярите, изглежда, щяха да останат тук да разтурят лагера и да откарат изтощените коне у дома. Така че Ингрей и Фара нямаше какво друго да свършат по подготовката, освен да седнат, да си нахлузят ботушите, да хапнат от баятия хляб и сиренето и да изгълтат горещия чай, който им натикаха в ръцете.

Новите коне не носеха много багаж, забеляза Ингрей. В дисагите имаше храна за един ден, както и малко зоб за животните, но повечето от резервните дрехи и глезотии, основно за Фара, не бяха сред съдържанието им, също като постелките и другите принадлежности за лагеруване. Значението на тези липси притесни Ингрей — безпокойство, което не сподели с безгласната принцеса.

Сивкава светлина започна да се процежда през нощната мъгла, която се беше надигнала от гората, потапяйки я в приглушен мир, нарушаван само от тихия звук на падащи капки. Фара трепереше, докато Ингрей й помагаше да се качи на коня — яко черно конче с гъста грива и бели чорапки. Конскарека закрепи несръчно дългия прът със знамето покрай корема на коня си, под стремето. После се метна на седлото и им даде знак да поемат напред — мълчаливо, както им беше обещал. Ингрей хвърли поглед към конярите. По-възрастният ги гледаше притеснено; по-младият вече се мушкаше обратно в спалния чувал да си открадне допълнителна порция топлина и сън.

Конскарека ги поведе към една падина между хълмовете, най-напред по широка пътека, която впоследствие се стесни, а накрая останаха само отъпкани животински дири. Ингрей се движеше най-отзад и току привеждаше глава да избегне разлюлените клони. Сивкави вейки стържеха по гамашите му като дерящи нокти. Копитата на конете хрущяха през опадалите листа, а от време на време се хлъзгаха по миналогодишната почерняла шума, която ги облъхваше с влажна миризма на мухъл.