Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 226

— Донесохте ли го? — попита Конскарека по-възрастния коняр. Мъжът се поклони почтително.

— Да, милорд.

— Извадете го.

— Веднага, милорд.

Кривокракият коняр остави уморените коне на по-младия си колега и хукна към бивака. Конскарека, Фара и Ингрей го последваха. Конярят вдигна някакъв прът, дълъг седем стъпки и увит с древно изтъняло плътно, овързано с канап. Конскарека го взе с доволна въздишка, взе го и опря единия му край до ботуша си. Наведе за миг чело към него и стисна здраво очи.

Ингрей заведе уморената принцеса при един от спалните чували и й помогна да седне — иначе сигурно щеше да се строполи, после се обърна към Конскарека.

— Какво е това, господарю? — От пръта го полазваха тръпки, каквото и да беше.

Конскарека се ухили невесело.

— Един истински крал има нужда от свещеното си знаме, Ингрей.

— Това не може да е кралското знаме от Кървавополе.

— Не, онова беше строшено, нарязано на парчета и заровено с мен. Това тук е последното, което носих като крал, пък макар и крал само на останката от верния кин, който ме следваше в набезите срещу гарнизоните на Одар по границите на блатата. След последната ми смърт в битка беше увито и прибрано; а след това, както смятаха всички, беше предадено на моя син и наследник. Малка утеха ми носеше то, но въпреки това се радвах, че го имам. Скрих го на тавана в замък Конскарека. Триста години лежа там, да чака по-добри дни. Но дочака не тях, а днешния ден. И все пак е тук.

Конскарека го опря внимателно на един бор, на сушина под два клона, после се протегна и седна с кръстосани крака на една от постелките. Ингрей последва примера му и се озова между него и принцесата. Увитото знаме сякаш притегляше очите му.

— То сякаш ме… има нещо особено в него, господарю. — От него го побиваха тръпки, ако трябваше да е честен.

Конскарека облиза устни с нещо като самодоволство.

— Браво, умното ми вълче. И след като си толкова съобразителен, сети ли се вече каква е другата функция на знаменосеца?

— Ъ? — глуповато попита Ингрей. Когато не го лъжеше или тероризираше, графът с лекота го караше да се чувства като последния глупак.

— А си очистил Болесо, което не е било лесна задача — каза Уен-цел. — Определено ми омръзна да сръчквам мислите ти в правилната посока, но последния път ми се отплати добре. — Хвърли поглед към Фара, сякаш да е сигурен, че и тя слуша, което веднага привлече вниманието на Ингрей, защото досега Уенцел беше избягвал да я поглежда и заговаря, освен за да й даде някое кратко нареждане.

— Ти каза, че знаменосецът е прерязвал гърлата на онези свои другари, които са били ранени твърде тежко, за да бъдат изнесени от бойното поле — започна Ингрей. Тази задача беше неприятна сама по себе си, но Ингрей изведнъж си даде сметка, че е имало и нещо друго. Дали само неприятна или… чакай малко… Конскарека си пое дъх.

— Ами събери две и две. Душата на убития душевоин е трябвало да бъде очистена от компанията, която е имал приживе, за да го поемат боговете. Само че воините често падали в битка, когато не е имало време за ритуали, а понякога дори да се изнесе тялото. Защото когато дори ранените трябва да бъдат изоставени, мъртвите ги застига същата участ. Нищо от духа не може да съществува в света на материята без материално същество, което да го поддържа, знам, че това си го учил още в училище. И за да не се отклони и изгуби душата на падналия воин, знаменосецът е имал задачата да я привърже към себе си и да я отнесе на безопасно място, където при първа възможност да бъде очистена от истинския кин шаман. Или от какъвто шаман се случи подръка.