Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 222

„И ако Ги интересува толкова много, колкото изглежда, къде са сега, проклети да са?“

Фара стоеше и трепереше на едно огряно от слънцето място, тежките й подгизнали дрехи се бяха залепили за набитото й тяло, кичури коса висяха нещастно по лицето й. Ингрей беше в малко по-добро състояние, само че мокрите му гамаши скърцаха вбесяващо при всяко движение.

— Къде ме води Уенцел? — попита тя с треперещ глас. — Знаеш ли?

— При Светодърво, както са му казвали преди. Кървавополе. Сега — Ранената гора.

— Аядината гора?! Наследствените й земи? — Тя го погледна озадачено. — Това свързано ли е с нея по някакъв начин?

— Тъкмо обратното. На Уенцел му трябват горите, а не наследницата им. Те са стари, стари и прокълнати.

— Защо? Защо ме отвлече от смъртното ложе на татко, каква злина е намислил? Защо ме омърси с това, това… — Тя задра роклята на гърдите си, сякаш можеше да измъкне оттам нежелания гостенин.

Ингрей хвана студените й като глина ръце и ги задържа.

— Спрете, милейди. Не знам за какво му трябвате. Аяда смяташе, че съм орисан да очистя призраците в Ранената гора от техните духовни животни, както го направих за принц Болесо. Ако и Уенцел иска това от мен, не знам защо просто не го каже — в такава задача не виждам нищо нередно.

Тя вдигна обнадеждено очи към него.

— Можеш ли да махнеш и от мен това ужасно нещо? Както си го направил за брат ми? Сега?

— Не и докато сте жива. Шаманите от Старите лесове, изглежда, са очиствали душите на другарите си само след смъртта им.

— Тогава ще е добре да ме надживееш — бавно каза тя.

— Не знам. Не знам какво ще стане.

Лицето й се вкамени още повече и тя рече през зъби:

— Мога да се погрижа за това.

— Не, милейди! — Ингрей стисна ръцете й. — Още не сме изпаднали в толкова отчаяно положение, но аз мога да ви се закълна, ако искате, че ще се опитам, стигне ли се дотам, че наистина ви надживея.

За миг му се стори обзета от обезпокоителна решителност.

— Може би. Може би.

Хрумна му, че може би твърде прибързано е отхвърлил вероятността графът да подготвя Фара за жертвоприношение — като пратеник при боговете, — щом Ингрей можеше да очисти душата й след смъртта, както беше направил с братовата й. Дали пък именно затова не го беше повлякъл със себе си Уенцел? Имаше ли логика в тези му разсъждения? Не много, но пък в момента малко неща бяха логически издържани.

— Значи и Уенцел не можеш да очистиш, докато е жив? — попита тя, сбрала вежди от тревога.

— Уенцел… ами, Уенцел не е заразен с обикновен духовен кон като вашия. Той е… „обладан“ може би е подходяща дума за състоянието му, обладан е от един дух, една душа, от серия… той твърди, че е откъснатият дух на последния свещен крал на Старите лесове. — „Де да бяха само твърдения“. — И е поддържан жив, волю-неволю, от силата на велико заклинание, направено на Кървавополе.