Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 223

Гласът й се сниши до шепот.

— Мислиш ли, че е полудял?

— Да. — После добави неохотно: — Само че не лъже. Поне за това.

Фара го гледа дълго. Почти си я представи как го пита дали и той не е полудял, а на този въпрос Ингрей не знаеше отговора, но вместо това тя каза:

— Усетих кога се промени. Той се промени снощи, когато татко умря.

— Да. Върна си кралския дух или някаква липсваща част от него. Сега той е… е, не съм много сигурен какво е. Но определено се надбягва с времето.

Тя поклати глава.

— Уенцел никога не го е било грижа за времето. Понякога това много ме дразнеше.

— Онова нещо в тялото на Уенцел всъщност не е Уенцел. Непрекъснато трябва да си го напомням.

Тя разтърка слепоочията си.

— Главата ли ви боли? — попита Ингрей.

— Не. Много е странно.

Как можеха да спечелят още време? Да се разделят, така че Уенцел да ги търси по-дълго? Умно — Ингрей би могъл да се върне в реката, която беше недостъпна за влиянието на графа, и да се остави на течението, което можеше да го отнесе мили надолу, преди Уенцел да го настигне. Опита си да си спомни дали са минавали покрай водопади на идване. Не, не. Не можеше да остави Фара сама, да трепери в тази пустош и да чака страховитата химера, за която се беше омъжила, да я намери.

— Принц-маршал Биаст ми нареди да ви пазя. Не можем да се разделим.

Тя кимна признателно.

— Да, моля те.

— Уенцел ще ни търси най-напред по бреговете. Нека поне навлезем още малко в гората.

Това нямаше да е достатъчно да се измъкнат — вече усещаше подръпването на връзката помежду им. А и, честно казано, любопитството го гризеше все повече. Искаше да види, имаше нужда да види. И най-прекият път беше да остави на Конскарека да ги заведе на Кървавополе. „Но не твърде бързо“. На Уенцел Ингрей и Фара може да му бяха напълно достатъчни, но това не важеше за самия него. „На мен ми трябва Аяда“. Дали и Конскарека го знаеше и затова ги беше разделил? „Имай вяра в боговете и Те ще ти дадат?“ Едва ли. Изведнъж се зачуди дали и на боговете им е толкова трудно да имат вяра в него, колкото на него — да има вяра в Тях, и за миг го заля някакъв див подтик да им покаже как трябва да се свърши тази работа.

Явно нещо откачено се беше изписало на лицето му, защото Фара отстъпи крачка назад и отрони:

— С теб съм.

Навлязоха в храсталаците. Заобикаляха гниещи повалени дънери, подминаха каменистия бряг и хлътнаха под по-плътна сянка. После излязоха на огряна от слънцето поляна, обрасла с високи лилави магарешки тръни, и пак се вмъкнаха в драки с остри бодли, обточени с фини паяжини, които се лепяха по лицата им.

Само че пукотът от минаването на едро животно се чу твърде скоро. В този пущинак нямаше нищо по-опасно от онова, което вече ги търсеше, но не беше необходимо да е „по-опасно“, за да е достатъчно опасно. Ингрей застина с ръка върху дръжката на меча, а Фара се сгуши до него. Конят на Конскарека се появи откъм шарената сянка — пръхтеше недоволно.