Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 224

Щом ги видя, Уенцел въздъхна наполовина гневно, наполовина облекчено. Всяко желание за бягство се изпари от сърцето на Ингрей, стопи се като сняг под пролетно слънце от горещината на кралската близост.

— Благодаря ти, лорд Ингрей — каза Уенцел и спря коня си до тях.

— Господарю.

— Конят ми се спъна — каза Фара, без да са я питали. — Едва не се удавих. Лорд Ингрей ме извади.

Ингрей не уточни, че тя буквално се беше покатерила отгоре му. Въпрос на гледна точка, реши той. Неговата почти през цялото време беше под вода.

— Да, видях — каза Уенцел.

„Не си видял всичко, иначе нямаше да ми благодариш толкова искрено“. Уенцел го гледаше изпитателно, но не и с прекалена подозрителност.

— Помогни й да се качи — каза Уенцел и протегна ръка. Ингрей силете пръсти и подложи ръце под калния ботуш на принцесата, после я повдигна, колкото да преметне крак през гърба на коня зад съпруга си.

Отне им повече от час, докато открият отново пътя, а после изминаха над половин миля назад, в източна посока към реката, където Уенцел беше вързал конете им. Там Ингрей с мълчаливо задоволство установи, че Фариният кон си е разтегнал сухожилие при падането. Уенцел го разседла и го пусна на свобода, а Ингрей стегна сбруята зад седлото на коня си, после поеха на запад със значително по-бавно темпо. Изгубили бяха поне четири часа, а може би и повече, докато се довлекат до следващата си спирка. Не достатъчно. „Но все пак е начало“.

Ингрей добави още два към първоначалните четири часа забавяне, когато свърнаха от черния път към една неугледна махала, която едва ли заслужаваше името селце. Гниещата дървена палисада може и да предлагаше някаква защита срещу дивите зверове, но лоши хора не би могла да забави дори. Слънцето вече залязваше.

— По-далеч тази вечер няма да стигнем. Луната ще изгрее чак в полунощ. — Конскарека стисна зъби. — И по същата причина няма да успеем да потеглим със следващата смяна коне, преди да се зазори вдругиден, иначе нощта ще ни завари в непроходимите планини. Изостанахме с цял ден. Е, починете си. Ще ви е нужно.

Уенцел показваше пълно безразличие към обстановката, която изпълваше Фара с отвращение. Принцесата така се погнуси от мръсната беззъба жена, която бе повикана да я обслужи, че я прогони и помоли Ингрей да се нагърби с ролята на камериерка. Той самият накрая си легна на едно одеяло, метнато пред прага на стаята й, чиято врата представляваше омърляно перде, и принцесата, изглежда, прие това за кавалерски жест на лоялност. Ингрей не й обясни, че всъщност го е използвал като повод да избегне пълния с буболечки сламеник, който му бяха предложили. И да беше легнал някъде Уенцел, Ингрей не видя къде.

Въпреки неудобните постели двамата с Фара спаха до късно, изцедени от телесно и душевно изтощение. Без да бърза, но и без да се мотае излишно, Уенцел ги изведе отново на селския път, на места не по-широк от пътека — яздеха покрай подножието на Гарванов рид, който сега се издигаше от дясната им страна.