Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 221

Графът смуши коня си през по-плиткото. Фара го последва послушно. „Ако не си го помислям…“ — Ингрей подкара по-нагоре по течението от Фара, изчака водата да покрие краката на животните, после дръпна юздите и блъсна коня си в нейния.

Конете се спънаха и паднаха. Ингрей вече беше измъкнал краката си от стремената, скочи от седлото и посегна да сграбчи принцесата.

Единият й крак се беше заплел в стремето. Конят й се мяташе и като нищо можеше да я довлече и до отсрещния бряг, но тежестта на Ингрей я откъсна. Тя извика, после викът й се превърне в гъргорене. Конскарека се обърна и видя как Ингрей се опитва да спаси Фара. Течението ги влачеше.

— Стой! — извика графът. Ингрей веднага понечи да се подчини, но макар този особен глас да командваше хора и животни, явно нямаше ефект върху силното течение. Водата беше студена, но не не търпимо, а този път Ингрей успя да не си удари главата в камък. Само че този път, както откри веднага, партньорката му не можеше да плува и след миг борбата му за глътка въздух стана непресторена като нейната.

Течението ги влачеше все по-надолу — и Ингрей му помагаше. Най-после реката се разшири и се забави във вир, толкова плитък, че дори краката на Фара стигаха до дъното. Като се подхлъзваха, те загазиха към сушата.

Ингрей огледа брега. Бяха минали покрай непроходими храсталаци, също покрай участък с високи надвиснали скали, които притискаха речното легло и вкарваха водата в страховит скоростен улей. Уенцел, особено ако беше останал да прибере конете им, нямаше да ги настигне скоро. Ингрей имаше съвсем точна представа какво забавяне може да причини подобна речна злополука и се надяваше да го направи още по-голямо.

Фара се закашля. Беше пребледняла и трепереше. Ингрей си помисли, че отдавна й е време да си поплаче, но за огромно и тайно негово облекчение Фара не изпадна в истерия, а прошепна:

— Ти ме спаси!

За момента Ингрей нямаше интерес да я поправя.

— Така повелява дългът ми, милейди. Макар да е виновен конят ми — блъсна се във вашия.

— Помислих си… помислих си, че и двамата ще се удавим.

„И аз“.

— Не, милейди.

— Успяхме ли… — Тя се поколеба. — Избягахме ли?

Ингрей си пое дълбоко дъх. Както се беше надявал, отдалечеността от свещения крал действаше отрезвяващо… но не достатъчно. Нежеланото усещане за Уенцел, което беше заместило връзката му с Аяда, все още го имаше, сякаш впечатано в костите му. Графът бързаше, някъде нагоре по течението. Но не беше изпаднал в паника.

— Не мисля. Но може би ще успеем да го забавим.

— И какво ще постигнем с това?

— Няма съмнение, че ни търсят. Че търсят вас. Може би ни настигат по-бързо, отколкото си мисли Уенцел. Биаст сигурно се е побъркал заради изчезването ви. — Графът сигурно си бе мислил, че липсата им ще бъде открита чак на следващия ден, но Аяда сигурно беше разбрала моментално. Дали не си бе помислила, че са го убили? Дали бе успяла да се свърже с някого? С Левко, с Халлана? Дали Жеска се бе вслушал в молбите й да ги потърси, късно снощи? По едно време го беше налегнало смътно чувство за вина, задето беше сплашил така Жеска, сега обаче съжаляваше, че не му е взел страха още повече, за да е сигурен, че лейтенантът му ще се вслуша във всяка дума на Аяда. „Петимата богове да й помагат. И на нас“.