Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 21

— Присъствие — повтори като ехо Ингрей. Доловил беше главната буква в думите й. — То… мислиш ли, че… някой от боговете ли беше? Онова, което си усетила в тъмното?

Нима се съмняваше? Сияйна, беше я нарекъл Ингрей, доловил го със сетиво отвъд зрението, колкото и да отричаше съществуването му. И дори в онези първи мигове на смут не го беше сбъркал с обикновена физическа красота.

Лицето й изведнъж се изкриви от гняв и тя процеди през зъби:

— То не дойде при мен, дойде при проклетата котка. Плаках и молих да дойде при мен. Но не дойде. — Гласът й за миг пресекна. — Сигурно не е могло. Аз не съм светица, не мога да приютя бог в себе си.

Ингрей разрови мъха с неспокойни пръсти. Раната на главата му най-после беше спряла да кърви.

— Разправят — макар че не ще го чуеш от квинтарианските свещени, — че древните лесовници са използвали животински духове, за да общуват с боговете.

Тя стисна ядно зъби и очите й го стрелнаха с такова ожесточение, че той неволно се дръпна. Едва тогава и само за този кратък миг Ингрей наистина долови къкрещия ужас, който младата жена криеше — крила бе от самото начало — зад спокойното си изражение.

— Ингрей, проклет да си, трябва да ми кажеш, трябва да говориш, или наистина ще откача — как се сдоби ти с твоя вълк?

Не беше празно любопитство, породено от злъчна мълва. Беше отчаяна нужда да знае. Какво би дал самият той, в онова първо объркване преди толкова време, да има опитен наставник, който да му посочи пътя? Или дори другар, макар и объркан колкото самия него, но изпитващ същото, който да сподели тайната, вместо да я отрича и да го нарича побъркан, омърсен и прокълнат? А всички неща, който той никога не би могъл да обясни дори на съпричастен слушател… тя току-що беше изпитала на гърба си.

И досега беше като да вадиш ведра от кладенец със спомени и въжето да прогаря ръцете ти. Той изскърца със зъби и започна:

— Не бях навършил още четиринайсет. Връхлетя ме без никакво предупреждение. Въведен бях в церемонията без никаква предварителна подготовка. От няколко дни, или седмици може би, баща ми се тормозеше заради нещо, което не искаше да сподели с никого. Принудил един храмов магьосник да извърши ритуала. Не знам кой е уловил вълците, нито как. Магьосникът изчезна веднага след това — дали от страх, че е оплескал ритуала, или защото нарочно ни беше предал, така и не разбрах. По онова време не бях в състояние да задавам въпроси.

— Магьосник? — повтори тя. — Не видях магьосник при Болесо. Освен ако не го е бил скрил. Не долових и признаци самият Болесо да е бил обладан от демон, макар че какво ли разбирам аз? Пък и за да доловиш това, трябва самият ти да си магьосник или да си благословен с божествено зрение.