Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 20

— Аз… такова… извинявай — изломоти Ингрей. — Повръща ми се.

Мина зад твърде тънкия ствол на дървото, за да се възползва от нищожното уединение, което то можеше да му предложи. Добре щеше да е, ако стомашните спазми му бяха дали време да си събере мислите, но те, изглежда, се бяха пръснали поне на миля зад него по реката. Удавили се бяха проклетите му мисли, и то не във вино. Да беше ги удавил във вино, поне и предимства щеше да има покрай недостатъците.

Заобиколи с омекнали колене дървото и я свари да си изстисква спокойно жакета. Предаде се и седна тежко на един покрит с мъх дънер. Дънерът беше мокър, но пък той беше още по-мокър.

Тя не му изглеждаше с нищо по-различна. Е, да, мокра беше, направо подгизнала и чорлава, но косата светлина все така я галеше, все едно слънцето е влюбено в нея. Не съзираше котешка форма в сянката й. Не подушваше нищо освен самия себе си — гадна смесица от мокра кожа, пот и конска воня.

— Не знам дали Болесо го е бил замислил така — духът да дойде при мен. — продължи тя със същия спокоен тон, сякаш той не си беше изповръщал червата току-що само на десет стъпки от нея. — Дойде при мен, когато докоснах умиращото тяло на Болесо — търсех ключа. Другите животни останаха обвързани и си отидоха с него. Тях той ги беше държал от повече време, или пък ритуалът не беше завършен. Духът на леопарда беше много уплашен, трескав. Скри се в ума ми, но аз го усетих. Не знаех какво да правя, нито той какво може да прави. Хората на Болесо бяха глупаци, всичките до един. Затова си замълчах, а и никой не се сети да ме попита.

— Защитата ти… това може да ти бъде защитата! — каза той с внезапно настървение. — Духът на леопарда е изпаднал в ярост и е убил принца. А не ти. Била си обладана от него. Обикновена злополука.

Тя примигна, после отрони:

— Не. Нали ти казах. Леопардът дойде при мен, докато Болесо умираше.

— Да, но можеш да кажеш друго. Няма кой да опровергае думите ти.

В погледа й се промъкна обида.

„Трябва да се върнем по-късно към този спор, струва ми се“. Ингрей махна отпаднало с ръка.

— Добре. И после?

— Онази първа нощ, в килията, имах ярки сънища, като живи. Топли гори, хладни полянки. Как се въргалям в златни треви с други млади котки, меки и петнисти, но с остри зъбки. Непознати хора. Мрежи, клетки, вериги — яки. Пътуване с кораб, пътуване с каруца. Други хора, едни жестоки, други мили. Самота. Нямаше думи в тези сънища. Само чувства и менящи се образи, и силни миризми. Порой от миризми, цял нов континент от миризми. Отначало си мислех, че полудявам, но после реших, че не е така. Онзи килер си беше точно като клетка в известен смисъл; жестоки мъже и мили мъже ми носеха храна и почистваха. Беше познато. Успокояващо. На втората нощ пак ме споходиха леопардовите сънища. Но този път… — Тя се поколеба. — Този път се появи и едно Присъствие. Нищо не се виждаше в онази черна гора, но миризмите бяха прекрасни, по-хубави от всеки парфюм. Всички чудесни миризми на гората и полето през есента. Ябълки и вино, печено месо, сухи листа и резлив син въздух. Помирисах есенните звезди и красотата им ме разплака. Духът на леопарда заскача, изпаднал в екстаз, както куче скача да посрещне господаря си или котка се отърква в полите на господарката си. Мъркаше, извиваше снага и предеше нетърпеливо. След това духът на леопарда сякаш се усмири, намери покой. Вече не беше уплашен, нито войнствен. Просто… си лежи доволно и чака. Не, повече от доволно. Радостно. Не знам какво чака.