Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 22

— Не, Храмът би… — Ингрей се поколеба. — В Изтокдом все някой от Храма щеше да долови, ако Болесо си е бил уловил демон. Ако го е уловил по-наскоро, след като го заточиха… може да не е попаднал в полезрението на човек с дарбата да го види. — Но каквото и да се беше объркало в главата на Болесо, началото му се криеше доста преди той да заколи слугата си.

— Мога само да гадая какви способности може да му е дала неговата менажерия. — каза Аяда. — Сега знам неща, които не виждам с очите си. Леопардът, изглежда, ми дарява някакъв вид знание или особено сетиво, но… — тя сви юмрук, неспособна да изрази мислите си — но не с думи. Твоят вълк защо не ти помага по подобен начин?

„Защото вече повече от десет години упорито се опитвам да го осакатя, да го окова с най-здрави вериги. И си мислех, че вече нищо не ме заплашва, а ето че твоите въпроси ме плашат повече и от вълка в мен“.

— Спомена за някакво нещо, за друга… миризма, не моя или на вълка ми. Нещо трето.

Тя го погледна унило, веждите й се сбраха, сякаш се чудеше как да опише нещо, което няма връзка с езика.

— Все едно е, че мога да помириша души. Или пък леопардът го може и нещо от това стига и до мен. Мога да помириша Улкра и знам, че от него няма нужда да се страхувам. Няколко други мъже от свитата… знам, че ще е по-добре да стоя далеч от тях. Твоята душа изглежда раздвоена или двойна по-скоро — ти и нещо подмолно, нещо тъмно, старо и мухлясало. То не помръдва.

— Вълкът ми? — Само че неговият вълк беше млад, вълче.

— Аз… може би. Но има и трета миризма. Тя се е увила около тебе като някаква лоза, като паразит, кръвта й пулсира, пуснала е корени и ластари в духа ти, за да се храни. Тя шепне. Мисля, че е нещо като заклинание.

Ингрей мълча дълго, вслушваше се в себе си. Как можеше да различи тя едното от другото? Духът на неговия вълк определено си беше паразит.

— Още ли е тук?

— Да.

Гласът му се стегна.

— Значи следващия път, когато се разсея за миг, току-виж пак съм се опитал да те убия.

— Възможно е. — Очите й се присвиха, а ноздрите й се разшириха, сякаш в опит да уловят усещане, което няма нищо общо с телесните сетива. Толкова безнадеждно като да види с ръцете си или да усети вкус с ушите си. — Поне докато не бъде изкоренено.

Гласът му заглъхна още повече.

— Защо не бягаш? Би трябвало да избягаш.

— Нима не разбираш? Трябва да стигна до Храма в Изтокдом. Трябва да намеря помощ. А ти си най-бързият ми начин да стигна там.

— На мен свещените не успяха да помогнат — горчиво каза той. — Опитвах се с години — консултирах се с теолози, с магьосници, дори със светци. Отидох чак в Дартака при един светец на Копелето, за когото разправяха, че прогонвал демони от човешки души и така унищожавал непозволеното магьосничество. Дори и той не можа да отдели моя вълчи дух. Защото бил от този свят, така ми обясни, а не от другия. Дори и Копелето, който командва легион от демони на хаоса и може да ги призовава и прогонва по своя воля, нямал власт над него. Щом дори светците не могат да помогнат, обикновените храмови свещени са съвсем безполезни. Повече от безполезни — опасни. В Изтокдом Храмът е маша на силните, а именно силните си настъпила ти по мазола.