Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 19

— Стига си се дърпал! — Гласът на лейди Аяда сякаш му спука тъпанчетата. Имаше нещо около шията му и сега то изведнъж се стегна — след кратък миг на замайване си даде сметка, че нещото сигурно беше ръката й. Трябваше да я спаси, да я удави, да я спаси…

„Тя може да плува“. Тази закъсняла мисъл поукроти несръчните му движения. Е, и той можеше да плува, с повечко въображение. Беше оцелял след корабокрушение навремето, макар основната заслуга да беше на плаващите отломки, за които се беше държал. А сега единственото плаващо нещо наоколо май беше лейди Аяда. Тежестта на оръжията и ботушите му със сигурност щеше да повлече и двамата към дъното… краката му се удариха в нещо. Течението ги изплю в страничен вир, дъното се изравни и ето че тя го влачеше към благословения бряг.

Ингрей се освободи от ръцете й и изпълзя на четири крака по камънаците. Розова вода се стичаше от косата му и ставаше все по-червена. Той избърса очи и примигна. Гората тук беше гъста и почти непроходима. Не беше сигурен колко надолу ги е завлякла водата, но бродът, фургонът и хората му не се виждаха. Трепереше, изпаднал в шок от удара по главата.

Тя се изправи и изгази през водата към него, протягаше му ръка.

Той изръмжа и се дръпна като опарен, уви ръце около дънера на едно ниско дърво, отчасти да се задържи прав и отчасти…

— Не ме докосвай!

— Какво? Лорд Ингрей, тече ви кръв…

— Не се приближавай!

— Лорд Ингрей, ако…

Гласът му се пропука.

— Моят вълк се опитва да те убие! Надвива ми! Стой далеч от мен!

Тя спря и го зяпна. Косата й се беше освободила отчасти от мрежичката и по кичурите се стичаха капки вода, падаха тихо на мъха в краката й, на равни интервали и омайващо като някакъв странен воден часовник.

— Три пъти — дрезгаво изхриптя той. — Този беше третият. Не разбираш ли, че току-що се опитах да те удавя? Той и преди се опита — два пъти. Когато те видях за пръв път и извадих ножа си — исках да те пронижа още там, на място. А после, когато седяхме, едва не те удуших.

Тя беше бледа, замислена, напрегната. Не запищя и не побягна. Искаше му се да избяга, дали с писъци, или не, беше без значение. Стига да успееше да го надбяга…

— Бягай!

Вместо това тя преспокойно се облегна на един дънер и почна да събува подгизналите си ботуши. Едва след като изля водата и от втория, каза:

— Не е вълкът ти.

Главата му още звънтеше от удара в скалата. А ако се съдеше по неприятното къркорене на червата му, в най-скоро време щеше да избълва и нагълтаната вода. Не разбра какво му говори.

— Какво?

— Не е вълкът ти. — Остави ботуша на земята до другаря му и каза с напрегнат, но уверен глас: — Мога да го подуша този твой вълк, така да се каже. Всъщност не е миризма, но не знам как иначе да го опиша.

— Той… аз се опитах да те убия!

— Не беше вълкът. Не беше и ти. Беше онази, другата миризма. И трите пъти.

Можеше само да я гледа, понеже думите го бяха изоставили.

— Лорд Ингрей… ти така и не попита къде е отишъл духът на онзи леопард.

Вече не просто я гледаше — зяпаше я с увиснало чене.

— Дойде при мен. — Лешниковите й очи срещнаха неговите за един проточил се, напрегнат миг.