Читать «Свещеният крал» онлайн - страница 23

Тя го изгледа настоятелно.

— Кой ти е направил заклинанието? Някой със сила и власт ли?

Устните му се разтвориха, после се свиха отново.

— Не знам. Изплъзва ми се. Освен ако не ми се напомня непрекъснато, между пристъпите дори не си спомням, че съм се опитал да те убия. Само миг на разсеяност от моя страна може да ти коства живота!

— Тогава аз ще имам грижата да ти напомням — каза тя. — Би трябвало да е по-лесно сега, когато и двамата знаем.

Тъкмо отвори уста да възрази, когато чу пукот на скършени клони в гората. И мъжки глас:

— Лорд Ингрей?

И друг:

— Чух гласове откъм реката — натам!

— Идват! — Той се изправи с мъка. Залиташе замаяно, ръцете му се протегнаха умолително към нея. — Преди да са ни намерили. Бягай!

— Така?! — възкликна възмутено тя и посочи мокрия си костюм и босите си крака. — Мокра като кокошка, без пари, без оръжие, без помощ, да хукна в гората и… какво? Да ме изядат мечките? — Сви устни. — Не. Болесо е дошъл от Изтокдом. Твоето проклятие е дошло от Изтокдом. Значи там трябва да намерим източника на злото. Няма да ти позволя да ме отклониш.

— Там има хора, които биха те убили, за да ти затворят устата. Вече се опитаха. Може да се опитат да убият и мен.

— Значи по-добре недей да дрънкаш за това пред всекиго.

— Не аз дрънкам… — ядосано започна той, но в същия миг се появиха спасителите им — двама от хората на Ингрей: изхвърчаха на конете си през храсталаците. Ето че сега той искаше да говори с нея, а не можеше.

— Милорд! — извика радостно конник Жеска. — Спасили сте я!

Понеже Аяда не го поправи, Ингрей също си замълча. Избягваше да я погледне.

3.

Докато стигнат при фургона, който ги чакаше на отсрещния бряг, слънцето вече се беше спуснало зад върховете на дърветата. Ведър оранжев светлик се процеждаше през оплетените клони, когато Ингрей и Аяда най-после се преоблякоха в сухи дрехи и яхнаха конете си. Главата на Ингрей, стегната с импровизирана превръзка, пулсираше болезнено, а рамото му се вдървяваше, но той категорично отказа да се премести във фургона и да пътува седнал върху ковчега на Болесо. Кортежът бавно се измъкна от гористата долина и продължи напред под сбиращия се сумрак.

Студена мъгла започна да се издига от падините и нивите. Ингрей тъкмо щеше да нареди на конниците от началото на колоната да запалят факли, когато далечна светлинка на пътя бързо се превърна в наниз от подскачащи фенери. След няколко минути над конския тропот се чу разтревожено „Ехооо!“. Мъжът, когото Ингрей беше пратил сутринта да предупреди в Тръстиков мочур за пристигането на кортежа, пришпори коня си да ги посрещне. Водеше не само слуги от Храма с фенери, но и свежи коне, със сбруите и всичко, както и майстор каруцар с пълен набор инструменти. Ингрей похвали съобразителния гвардеец, после смениха конете и потеглиха по-бързо. След още две-три мили светлинките откъм Тръстиков мочур пробиха здрача. Портата бе отворена да ги посрещне.