Читать «Как дяволът взе професора» онлайн - страница 11

— Хайде, хайде! — поохлади ентусиазма на разказвача Силния господин. — И това би било възможно, но нали тогава би трябвало да виждаме и как слънчевата светлина отново се връща от другата страна; би трябвало зад гърба си винаги да имаме друго слънце.

— И щяхме да имаме, ако пространството беше напълно прозрачно. Но в това пространство витае толкова много поглъщащ светлината прах, че дори най-силната светлина не може да преодолее цялото разстояние, без той да я всмуче. Ние не сме в състояние да виждаме толкова надалеко, дори и дяволът не е в състояние. Пък и най-доброто доказателство за това е, че аз пропътувах целия път.

— А откъде знаете — избоботи Силния господин, — че количката ви не можеше да бъде отклонена от правата, искам да кажа, най-късата линия в пространството!

— Вижте, нали дяволът ми бе казал, че превозното ни средство е от щелит. Това е името, което избрах за един идеален материал, благодарение на който всичко направено от него се освобождава от въздействието на земното притегляне. Съобразно с това не можехме да бъдем отклонени от притеглянето на звездите. Имах значи право да предположа, че праволинейният ни път, който според схващането на дявола води в безкрая, действително трябваше да ни върне обратно в Слънчевата система. Затова бях склонил дявола да увеличи скорост та ни двадесет милиона пъти повече над светлинната. Защото тогава можехме, както вече бях изчислил, да завършим цялото действително пътешествие около света за някакви си непълни пет часа. Пък и ми се щеше още през нощта да се върна у дома.

— У дома? — стресна се пак Синята дама, подскачайки. — Ах, да, нали и аз исках да си ходя. Трябва да проверя…

— Е, хайде, почакайте още малко — успокои я професорът. — Връщането у дома не бе толкова проста работа. Най-напред исках само да се озова отново в нашата Слънчева система, защото в тези непознати светове от неподвижни звезди нито един човек не можеше да се оправи. Да се върна обаче у дома и дори само на Земята и да изляза от това миниатюрно космическо тяло — това бе трудността. И си казах от самото начало, че за тази цел имах нужда от дявола. Нали не знаех как ме бе докарал тук — само той можеше да ме измъкне отново. Засега изглеждаше, че той спи, макар и да бях сигурен, че тази имитация до мене представляваше уловка, някакъв сигнален уред за дявола, ако се опитам да променя нещо своеволно по апарата. Не помръдвах. Трябваше да изминат още около четири часа, преди да може нашият Баща-Слънце да изгрее отново като малка слаба звездичка и тогава ние щяхме да се приближим до него от другата страна. И Земята също се бе придвижила малко по орбитата си и се бе завъртяла при това около оста си. А ако с нашата умопомрачителна скорост се бяхме блъснали в Земята, щяхме просто_да пробием дупка в нея, при положение че щелитът издържи. Докато обмислях всичко, изпаднах в пълно униние. И без това изобщо не мога да понасям пътуването, още по-малко, когато пристигането е така неопределено! И нищо за ядене или за пиене, нито дори пура!