Читать «Как дяволът взе професора» онлайн - страница 10
Курд Ласвиц
— Извинете. Но в никакъв случай и с двадесет милионократна скорост, нали?
— Незабавно ще ви покажа. След това обаче ще ме оставите малко на спокойствие, защото нямам намерение да разговарям през всичките стотици хиляди билиона километри на нашето пътешествие.
Дяволът извърши няколко странни манипулации, при което ме придържаше с ръка. Когато отново ме пусна, забелязах, че сме придобили, изглежда, съвършено неописуема скорост. Бързо оставяхме по-близките звезди зад нас. Пътувахме с шест билиона километра в секунда; разстояние, което светлината изминава за повече от половин година. Веднага след това дяволът се излегна назад и незабавно заспа.
— Но моля ви се — възрази Силния господин, когато професорът спря, за да си запали нова пура, — на разказа за грамадните количества енергия, установени в безкрайно малкото, във всеки случай ще повярвам. Нали видяхме при радия какъв запас от сила се спотайва в атомите и вероятно е възможно надълбоко под нам достъпното да се крият още неизчерпаеми латентни сили. Защото безкрайното върви както надолу, така и нагоре, за нас то е само въпросителна, а дяволът знае как може да се стигне до него. Но че същият този дявол спял също като нас, тия на мене не ми ги разправяйте.
Професорът запали най-напред с голямо старание пурата си, после весело погледна Силния господин и обясни:
— Че той хич и не спеше. Аз, разбира се, веднага си помислих, че е просто трик. Той очевидно си имаше и друга работа освен да странствува заедно с мен, но не искаше да ме остави без надзор; и тъй като поради това трябваше да запази образа ми, може би не можеше да си помогне другояче, освен да се престори на заспал.
Вероятно го принуждаваха някакви съображения, които аз не зная, защото иначе не би го сторил тъкмо в момента, когато го бях склонил да полетим с шестбилионна скорост.
— Да, а защо изобщо го накарахте? — попита госпожа Брьозен. — И преди вече се чудех. Нали трябваше толкова… е, не знам колко надалече да пътешествувате, а пък във ваша изгода бе да пътувате възможно най-бавно, за да не… Какво собствено трябваше да станете?
— Метеор — или пък оженен на Марс. Хм — усъмни се в логиката на събеседничката си професорът, — аз обаче не исках нито едното, нито другото, не исках и толкова дълго да пътешествувам, исках да се върна на Земята, а за тази цел трябваше да летя възможно най-бързо, и то все направо.
— Не разбирам — оплака се госпожа Брьозен. — Говорете по-ясно.
— Ако пътувате все направо оттук на запад, нали в крайна сметка — понеже Земята е кълбо — ще се върнете в тази прелестна точка на света от изток.
— Това и аз го разбирам. Но светът все пак не е кълбо, по чиято повърхност аз да обикалям.
— Не, но пространството, виждате ли, пространството, в което всички ние се движим, именно то е криво, без ние да го забелязваме. По-рано хората смятали земната повърхност също за равнина, по която човек можел да върви направо, а сега ние знаем, че се движим в кръг, макар да спазваме все същата посока. Нашите математици отдавна вече знаят, че и с нашето пространство би могло да бъде същото. Без съмнение човекът не притежава никакво средство, за да реши дали пространството действително се връща обратно в себе си, знае се само, че в това не се крие противоречие за мисленето. Сега обаче наистина ми се удаде да открия нещо, което дяволът не знаеше — изложението ми още не е публикувано, — сполучих да открия с пълна сигурност така наречения радиус на закръгление на нашето пространство. Да го изразя строго научно: нашето пространство не е
