Читать «Как дяволът взе професора» онлайн - страница 13

Сега разбрах, че дяволът не знаеше нищо за ъгъла на закръгление на пространството. Може съвпадението на цифрите да е само случайност или да има някаква неизвестна вътрешна причина, във всеки случай спътникът ми все още смяташе пространството за безкрайно.

— Разрешете — подхванах аз, окуражен наново от това — да ви обясня веднага. Надявам се тогава да…

— Съвсем нищо няма да. Пътешествието свърши и сега ще правя с вас каквото си пожелая. Но да обясните преди това, все още можете.

— Хм! — измърморих аз. — Вие току-що се заблудихте, когато сметнахте пространството за безкрайно. Нашите математици отдавна знаят, че са възможни много видове пространства, които не съдържат никакво противоречие в себе си. Само дали нашето пространство, условната форма на нашето съществувание, притежава онова качество на закръглението, това не можа да се докаже. Но сега ние действително пътувахме все направо и въпреки това се върнахме на същото място. Следователно пространството, в което проведохме нашия опит, не е така нареченото Евклидово пространство, а води след сто хиляди билиона километра обратно в себе си. Пространството има край. Отдавна вече го знаех, ако ми бяхте позволили да взема ръкописите си, там е написано.

Известно време дяволът остана съвършено неподвижен и размишляваше.

— Какво? — извика после той. — Пространството наистина ли е закръглено? Тоест не е безкрайно? И аз никога не съм го забелязал? Наистина друг път не съм се движел тъй лудешки бързо по права линия. Но тогава, щом е така — ха! Тогава другият също не го знае! Та тогава целият световен разум се заблуждава. Тогава формата на телесното съществувание също така не е безкрайна, както формата на мисълта и идеята? Я, тогава аз спечелих! Тогава мога цялата природа, цялото й законно съдържание да изхвърля полека-лека от формата на съществувание, да ги оставя да изтекат в нищото — мога да унищожавам! Нещо, което никой бог и никой дявол не можаха да разберат, го открива някакъв си професор! Кълна се в баба си, ти си славен човек Братко, дай да те прегърна!

Всъщност бях малко засрамен, но все пак напомних:

— Сега обаче навярно ще…

— Но, разбира се! — потвърди дяволът. — Ще те пусна да си вървиш. Би било жалко за тебе. Един такъв гений трябва да се запази за хората. Незабавно ще те върна на Земята.

— Хо, хо, хо! — Силния господин се засмя. — Добре са ви преметнали!

Професорът замълча и кимна няколко пъти леко с глава. После отпи глътка от чашата и отново запали пурата.

— Е, и? Какво по-нататък? — попита Малката Брьозен.

— Това бе последното, което чух от дявола. Намерих се отново в кабинета си. Часовникът показваше два часа двадесет и пет минути сутринта. Неделя. Бях смъртно уморен и си легнах.

— Но, господин професоре — полюбопитствува Синята дама, — нали все пак историята въобще не е истинска?

— Всичко е истина, до най-малките подробности, като изключим номера на къщата на Шламщрасе двадесет и едно; този незначителен епизод се разигра в друго жилище. Но останалото — на него можете да се осланяте.