Читать «Как дяволът взе професора» онлайн

Курд Ласвиц

Как дяволът взе професора

— Обаче съвсем сигурно е — каза професорът, като наблюдаваше нежно пепелта на голямата си „Флор де Инклан“ — съвсем сигурно е, че той ме взе; лично.

— Хо, хо, хо! — Силният господин се засмя. — Значи все пак ви взе?

— И изобщо не сте го разказали?

— Но кой? — попита Синята дама. — Кой ви взе?

— Нима не чухте? — извика нетърпеливо Малката госпожа Брьозен. — Дяволът взе професора.

— Но нали той си седи тук…

— Понеже дяволът го взе жив! — не изтърпя Силния господин.

— Не разбирам.

— Той трябва да разкаже.

Посместиха се по-близо до масата.

— Как изглеждаше той?

— Кога се случи това?

— Миналата събота — професорът замислено дръпна от пурата си — седях, както обикновено всяка вечер, до писалището си, когато се почука и на моето учудено „Влезте!“ — ала не се плашете!

— Страхотии не искам да слушам, не, не, не! — развика се Синята дама.

— Наистина бе ужасно. В първия миг аз бях не по-малко изплашен.

Синята дама си запуши ушите; но не силно.

— Изведнъж някой застава в стаята, щраква копчето на абажура, та да видя съвсем ясно образа.

— С наметало, с огнени очи? Виждам го пред себе си! — изпревари разказвача госпожа Ерьозен.

— Лоденова пелерина и златни очила; мъж с моя ръст и фигура, с бели коси и мустаци, всъщност съвсем приятен, страшното обаче бе тъкмо…

— Конският крак?

— Опашката? — извика Синята дама.

— Не, той изглеждаше точно като мене самия — не се смейте! Помислих си, естествено, че е халюцинация, а вие знаете какво означава това при моя изтощен мозък. В началото останах да седя на стола си напълно неподвижен.

Тогава моят двойник каза много учтиво:

— Съжалявам, че трябва да ви взема, господин професоре, но решението ми е категорично…

— Да ме вземете? Какво значи това? Не съм лекар и сега нямам време! — възразих гневно.

— Е, именно да ви взема — натърти на думата другият. — Аз съм дяволът.

— Дяволът? Та вие изглеждате…

— Да, наистина трябва да ме извините. Когато идвам при вас, приемам този ваш образ. Тъй като всеки е собственият си дявол! А сега бъдете така добър и елате с мен.

— Но къде? Аз не вярвам нито в ада, нито в дявола в простонародния смисъл.

— И съвсем не е необходимо. Вземам всекиго в неговия си смисъл, както той си представя своя свят. Вас например ще ви отведа в малък космически автомобил. Нали с такова удоволствие пътешествувате до звездите.

— Много моля, правя го тук на писалището си; нямам ни най-малкото желание да пътешествувам. Освен това бих се нуждаел от неколкоседмична подготовка. Първо би трябвало да стегна пътната си аптечка.

— Не е необходимо. Та аз не ви вземам за ваше удоволствие. Трябва да пропътувате стотици хиляди билиони километри, за да се пречистите. Така си го намислих.

— А после? — попитах аз.

— Е, ще се нареди някак. Може би ще направим от вас метеор или ще бъдете оженен за хиляда години на Марс — марсови години, естествено.

— Благодаря и за двете. Изобщо не ми идва наум да дойда с вас. Тук имам още належащи, наченати работи.

— Друг изход няма. Тях може да ги довършите по пътя.

— Значи не искате да ми извиете врата?