Читать «Как дяволът взе професора» онлайн - страница 12

— Наистина ми е мъчно за вас — съжали ме добродушно Синята дама.

— Нали? И на мене ми е мъчно за себе си. Видях невероятни неща в онези далечни точки на света, светлинни мъгли се превръщаха пред очите ми в звездни сводове и отново се стопяваха в потрепкващи облачета зад мен; седях до спящия дявол час подир час и не знаех да го събудя ли, или да чакам още. И чак сега мъка притисна сърцето ми. При бясната скорост, с която се движехме, бе съвсем невъзможно да се различи което и да е съзвездие, макар и отново да пристигахме в нашата небесна област — изобщо не можех да знам дали профучавам край Слънцето, защото дори пространства с шестдесетократния диаметър на Нептуновата орбита прекосявахме за десета част от секундата; бях просто загубен сред вселената, самият аз бях вече много по-малък от една падаща звезда…

В това време усетих как загубих седалката под себе си, ала някаква противостояща сила ме държеше в равновесие; успокоих се и забелязах веднага, че звездите отново стоят на местата си, съзрях познатото небе на нашия Млечен път и яркосветещата точка там, точно там пред нас — това не можеше да бъде нищо друго освен нашето мило Слънце…

— Дявол да го вземе дано! — разгълча се събуденият дявол до мене, който също така не бе напуснал доброволно мястото си.

— Ето че забравих да изключа двадесет милионократната светлинна скорост и сега — сега пропътувахме целия пътен маршрут от сто хиляди билиона километра едва за пет часа!

Сега забелязах, че дяволът имаше под седалката си истински таксиметров часовник, който бе нагласен на сто хиляди билиона километра. В мига, когато автомобилът измина това разстояние, той автоматично бе забавил хода си до обикновената собствена скорост на Слънцето. Ала ме обзе нов ужас. Едва сега ми направи впечатление, че определената ми от дявола пътна отсечка почти точно съвпадаше с обиколката на елиптичното пространство, както аз го бях пресметнал. Може би дяволът въпреки всичко бе знаел, че пространството има граници? Бе ли измамил мене и опазил себе си?

Това ми мина през главата, докато дяволът занарежда:

— Къде сме всъщност? Е, това действително не го разбирам. Та ние сме пак в Слънчевата система, непосредствено до орбитата на Нептун, обаче точно на срещуположната страна, откъдето потеглихме. А никъде не се отклонихме от посоката, щях веднага да го забележа.