Читать «Махди» онлайн - страница 19

— Той е убил лъвове! — продължи ухилен. — С един изстрел! И при това съвсем сам! О, Аллах, о, Мохамед, какъв могъщ герой бил пък Кара Бен Немзи ефенди! Как ми се ще барем веднъж да го видя като саияд ес саба!

— Не си го пожелавай — предупредих, без да се засягам. — Желанието ти би могло да се осъществи само ако лъвът дойде, а не ми се вярва това да те зарадва.

— Даже много бих се радвал — захили се Абдуллах. — Каквото може един чужденец, мога го и аз, синът на тази страна. Предлагам ти бас, че ще сторя същото, ако лъвът дойде, което предприемеш ти.

— По изключение съм съгласен. На какво ще се обзаложим?

— Ще заложиш ли часовника и далекогледа си срещу моята ясновидска кремъклийка?

— Да, о дръзновени Абдуллах.

— И не се майтапиш?

— Не. Значи сключваш облога?

— Да. Заклевам се в Аллах. Ти да не би да се каниш да отстъпиш?

— Не. Ти се закле и също така не можеш да се върнеш. Но се лъжеш, ако си мислиш, че кротичко ще си седя край огъня, в случай че лъвът се появи. Аз по-скоро ще тръгна насреща му.

Фесарахът се загледа известно време в земята. После рече:

— Не искам да те оскърбя, но не го вярвам.

— Тогава моли твоя Пророк да държи лъва надалеч. Ако той не изпълни желанието ти, свършено е с прочутата ясновидска кремъклийка. А сега относно пленниците…

Бях прекъснат, понеже на западния край на поляната се появи един камилски ездач, който при вида ни спря слисано и ни заоглежда. Изглежда се двоумеше дали да язди към нас, или да свърне към извора. Накрая подкара животното си към нас и слезе.

— Преди да позволя на устните ми да дойде „салам“, ми кажете кой е предводителят!

— Аз — отговорих.

— Тези тук са асакери. Ти обаче не мязаш да си аскери. Как да си обясня, че си техен водител?

— Униформата ли прави аскери?

— Не. Ще ти повярвам. Защо сте вързали хората, дето лежат тук по земята?

— Те са заловени ловци на роби.

— Това нали не е престъпление?

— Е, тогава похитителство на хора!

— Робите, особено пък чернокожите, не са хора. Ти ще освободиш тези мъже!

Непознатият беше може би малко над трийсетте, сух и носеше тъмна, немного гъста брада. Дрехата му беше бяла на цвят, но сега вече не твърде чиста. Изразът на аскетичното му лице беше строг и навъсен. Стоеше гордо изправен пред мен, а очите му ме гледаха заплашително, сякаш той беше този, който заповядваше тук. Нямах и представа, че този мъж по-късно ще играе като Махди една толкова изтъкната роля.

— Ще ги освободя? — попитах го. — Тъй! С какво право всъщност очакваш това от мен?

— Защото го казвам аз, Мохамед Ахмед, Факир ел Фукара!

— Хубаво! Аз пък съм Аскери ел Асакер и правя само това, което ми е угодно.

Факир ел Фукара означава факир на факирите, сиреч най-добрият, най-съвършеният факир. Ето защо аз се нарекох войник на войниците, т.е. най-съвършеният от войниците. Той, изглежда, не очакваше такава съпротива, защото попита:

— Нима не ме познаваш? Нищо ли не си чувал още за Факир ел Фукара?

Когато каза това, видях, че си размени един поглед на разбирателство с Абд Асл, „достопочтеният“ факир, който лежеше вързан на земята. Те следователно се познаваха и аз нагласих според това отговора си.