Читать «Ловци на хора» онлайн - страница 265

— Не. Беше бяла като някоя бяла кобила от Джебел Тумтум ел Муккени.

— И той носеше бял бурнус?

— Един светъл хаик, чиято качулка бе заметнал върху главата си.

— Значи не си можал да видиш лицето му?

— Качулката забулваше само челото, ала въпреки това не успях да различа добре чертите му, понеже разстоянието беше прекалено голямо.

— Имаше ли брада?

— Гъста, черна и голяма.

— А фигурата му?

— Не беше висок, но широкоплещест.

— Небеса! Това е бил той!

— Кой?

— Самият Ибн Асл! Описанието ти съвпада точно. И неговата камила е прочута надлъж и нашир. Тя е снежнобяла Джебел-Гефрех-хаджин, на която друга няма равна. Бърза е като стрела и държелива като мокротата през дъждовния период. Никое друго животно не може да я настигне.

— По дяволите! Да съм имал значи мъжа пред себе си и да не го заловя!

— Да, така е! Ибн Асл беше тук. Рискувал е да дойде до вади.

— Каква дързост!

— Доколкото те познавам, ти също би се осмелил да го сториш. Впрочем нали затуй носи прозвището Ел Джазур, Дръзкия. Той е бил на път за насам и е срещнал моккадема и муца’бира, които са бягали от вас. Те са му разказали, че сте нападнали кервана. Той ги е пренасочил заедно с придружителите си, а самият е дошъл до вади да ни отнеме робините. Сега офейка, за да замисли нови шейтанщини.

— Които ние вероятно ще съумеем да осуетим! Нека си е бърза камилата му, колкото си ще, той има при себе си хора, които не могат да яздят толкова бързо като него. Даже неколцина трябва да седят по двама, тъй като нашите бегълци бяха пеша. Ето защо той ще се придвижва бавно и аз давам обещание да го настигна.

— Считам, че си способен да го сториш, ала това не е необходимо. Ти трябва да отведеш момичетата на фесарахите в родината им.

— Тогава побързай ти след него!

— Не ми и хрумва! Аз трябва да отида до Хартум и ще го заловя там или нейде наблизо.

— Ако Ибн Асл се остави да бъде заловен! Днес ти имаш най-добрата възможност за тая цел, а иначе след като е предупреден, той ще се пази да ти дотърчи там в ръцете.

— Я си помисли за турчина Мурад Насър! Той иска да даде сестра си за жена на ловеца на роби. Отива в Хартум и някъде си там ще се срещне с Ибн Асл. Ако не го изпускам от очи, баш чапкънинът няма да ми се изплъзне.

— Сметката ти действително е вярна. При положение, разбира се, че Мурад Насър не усети намерението ти.

— Предположи пък, че и аз мога да бъда хитър и предпазлив! Язди си на рахат към селата на фесарах, където ще пожънеш отплатата за своите дела. Когато после дойдеш в Хартум, ще разбереш, че не съм извършил грешка.

— Къде ще те срещна там?

— На моя кораб, а ако го няма там, от Рейс ел Мина ще научиш къде се намирам.

— Не бива ли при някой по-висш служител да се осведомя?

— Не, защото аз няма да се отбивам при никого. Понеже притежавам необикновени пълномощия, аз съм неприятен за тези хора. Разчитам изцяло на себе си, точно като теб.

Тук той наистина беше прав. За онова, което човек и сам може да свърши, не бива да иска подкрепа. И тъй, бе решено, че аз ще отведа дъщерите на фесарахите у дома им, и получих двадесет асакери като конвой. Как се зарадваха жените и момичетата, когато дадох заповед за стягане на багажа. Бен Нил остана при мен, от него не желаех да се лиша. От Селим обаче нямах нужда. Той щеше да язди с Рейс Ефендина. Когато го подканих — само на шега, разбира се — да оседлае камилата си, оня отвърна: