Читать «Ловци на хора» онлайн - страница 259

— О, ефенди, аз не съм виновен, вината не е моя!

— Какво всъщност е станало?

— Не успях да попреча, всичко се случи прекалено бързо! Хем да си беше останал!

— Ама говори най-сетне де, какво има?

Но вместо да отговори, той продължи да се тюхка.

— И аз да тръгна с тия жени в пустинята! При това беше само една. Ами какви ли ще ги чини, ако всичките ги обхване бесът!

— Али, отговори, де! Искам да знам какво се е случило!

— Убийство, двойно убийство! Ела и виж!

Той ме хвана за ръката и ме повлече натам, където асакерите и жените бяха образували кръг около пленените ловци на роби. Той се разтвори, когато стигнах, и аз видях да лежат в собствената си кръв Бен Касаве и грозника. Бяха мъртви, намушкани в сърцето. Никой не заговори и всички очи се бяха отправили към мен, за да разберат какво ще направя и кажа. Аз веднага знаех какво става. Погледът ми потърси Марба. Тя стоеше срещу мен и още държеше в ръка окървавения нож. Погледна ме почти инатливо и викна:

— Накажи ме, ефенди! Не можех да постъпя другояче. Те ме биха. Кърваво-сините дамги от камшика могат да се измият само с кръв. Вие не искахте да ги предадете на племето ми и ето че аз сама им проведох съдилище. Останалите ти ги дарявам, ала тези двамата трябваше непременно да ми принадлежат. Аз повтарям, накажи ме!

Марба дойде до мен и ми подаде ножа.

— Кому принадлежи? — попитах.

— Мой е — обясни Бен Нил.

— Тя изтръгна ли ти го?

— Не, ефенди, Марба ме помоли и аз й го дадох.

— Каза ли ти за каква цел го иска?

— Да и аз не й отказах, тъй като почитам закона на пустинята. Злодеите стократно са си заслужили смъртта. Съдията ще вземе пари и ще ги пусне да си вървят. Може би неколцина ще получат бастонадата, най-много да запрат тоя-оня за известно време. Това е всичко. Но щом като този, който следи за приложението на законите, пуска убийците да си ходят, то дълг е на онеправдания да поеме наказанието в собствените си ръце. Ако ще наказваш Марба, накажи и мен като съучастник в проливането кръвта на тези двама злодеи!

Бен Нил застана до Марба. Какво можех да сторя? Както стоеше работата, тя нищо не ме засягаше. Аз по-скоро тайно си казах, че участта на убийците навярно ще е един благотворен урок за другите пленници. И тъй, отидох до Бен Нил и му върнах ножа.

— Слагам присъдата — дали сте виновни, или не — в ръката на Аллах. Нека отсъди той. Аз нямам това право.

Жените надигнаха ликуващо гласове. А лейтенантът сега имаше още по-малко кураж отпреди да поеме сам свитата на жените. Той се страхуваше, че бедуинките ще поискат смъртта и на другите пленници, и се чувстваше твърде слаб за един бунт на тези „шейтанки“, както ги нарече. С голяма мъка ми се удаде да го успокоя.