Читать «От Багдад до Стамбул» онлайн - страница 21

— Отвъд има още много; беятите са нападнати. Напред! Бързо!

Измъкнах камата на лежащия на земята Гасахл Габоя, за спомен от този нещастно започнал ден, и се метнах на жребеца си. За да набера необходимата скорост, а същевременно и да разчистя пътя на другарите си, изправих коня си на задните му крака, пришпорих го и се втурнах сред бебехите, където го накарах да скача на всички страни, докато видях, че другите четирима са вече на седлата, и го насочих към храста, който той стъпка с копита. От другата страна веднага спрях, защото там можеше да се язди само ходом, а и за да дам възможност на другарите си да ме настигнат.

Щом скалите останаха зад гърба ми и с един поглед се убедих, че всичките четирима са се измъкнали, смушках жребеца си и препуснах в галоп към откритата равнина. Другите ме последваха.

Като се поогледах малко, си изясних положението. Този шейх Гасахл Габоя наистина беше умен човек, защото, вместо да предупреди своите, които и бездруго щяха да са твърде слаби, за да окажат съпротива, се бе опитал да вдигне на крак цялата околност и докато натоварените с плячката беяти вървяха към лагера си, без нищо да подозират, той вече е бил обграден от три страни, и то така, че разбойниците трябваше да се радват, ако успееха да спасят кожите си. Зад нас вилнееше битката. Нямах време да проверявам как бяха успели бебехите така незабелязано да се промъкнат до беятите. Вляво от нас забелязах да се приближава към бойното поле голяма колона препускащи в галоп ездачи. А вдясно от нас цялата местност чак до хоризонта бе осеяна с движещи се точки. Това също бяха ездачи.

— Напред, ефенди! — извика Мохамед Емин. — Иначе ще ни обградят! Успя ли да се измъкнеш здрав и читав?

— Да. А ти?

— С малка драскотина.

По бузата му наистина течеше кръв, но раната не беше опасна.

— Ела насам! — помолих го аз. — Ще се наредим в една редица. Който ни види отстрани, ще ни вземе за един ездач.

Направихме тази хитрост, но намиращите се зад нас бебехи, не можеха да бъдат измамени и скоро забелязахме, че ни следва доста голяма дружина.

— Сихди, ще ни настигнат ли? — попита Халеф.

— Кой знае! Зависи какви коне яздят. Но Хаджи Халеф Омар, какво ти е на окото? Лошо ли е?

Окото му бе подуто, въпреки че от нападението бяха минали само няколко минути.

— Няма нищо, сихди — отговори той. — Този бебех беше пет пъти по-дълъг от мен и успя да ме удари. Хамдулиллях, няма да може да го направи повече!

— Да не си го убил?

— Не. Знам, че не позволяваш това, ефенди. Все пак ми доставяше немалка радост фактът, че не бяхме отнели живота на никой от нашите врагове. Дори и от гледна точка на чистата сметка това бе хубаво и успокоително за нас, защото, ако паднехме в ръцете на бебехите, те нямаше да могат поне да предявяват към нас кръвно отмъщение.

Продължихме да яздим в галоп повече от четвърт час. Мястото на битката изчезна от полезрението ни, но преследвачите все още бяха по петите ни. Бяха се разделили. Тези, които имаха добри коне, се бяха приближили до нас, но другите бяха изостанали.