Читать «От Багдад до Стамбул» онлайн - страница 20

— Добре измислен план.

— Да, но няма да успее. Плененият бебех беше от отряда, който нападнахме. Той знаеше, че сме беяти, и ще издаде всичко. Сигурно е разбрал намеренията ни. Освен това конят му е много добър. Какво ще стане, ако, докато ние сме били заети с нападението, той е използвал бързината на коня си, за да вдигне тревога в съседните биваци.

— Това би било лошо и за вас, и за нас — отвърнах аз.

— Той знае и къде е лагерът ни и е възможно на бебехите да им е известен входът към тези скали.

Едва бе казал това, и откъм входа се чу силен вик:

— Аллах! Аллах! Ето ги! Пленете ги живи!

Обърнахме се и познахме избягалия бебех, който се хвърли върху мен с искрящи от гняв очи. Зад него през теснината прииждаше многобройна свита, като същевременно се надигна страшен вой, примесен с изстрели от пушки. Изобщо не бяхме обърнали внимание на ставащото извън лагера и бяхме оставили входа без охрана. Впрочем аз нямах абсолютно никакво време за мислене, защото бебехът, който вече предполагах, че е хан или шейх, идваше към мен. Не носеше нито копие, нито пушка, също както и спътниците му, но в ръката му блестеше извита афганска кама.

Посрещнах смелия противник с голи ръце, без да посегна към оръжията си. С лявата си ръка бързо хванах неговата дясна, в която държеше камата си, а с десницата си хванах врата му.

— Умри, разбойнико! — извика той, като се опита със силно дръпване да освободи въоръжения си юмрук.

— Лъжеш се — отговорих аз. — Не съм беят и не знаех, че ще бъдете нападнати!

— Ти си крадец, куче! Ти ме плени, но сега ще бъдеш мой пленник. Аз съм шейх Гасахл Габоя, от когото още никой не е избягал!

Като светкавица мина през ума ми споменът, че вече съм чувал това име и то е на един от най-храбрите кюрди. Нямаше никакво съмнение.

— Плени ме, щом можеш! — отговорих аз.

Пуснах го и отстъпих назад. Той сигурно бе сметнал, че е проява на слабост от моя страна, нададе триумфален вик и вдигна ръка за удар. Това и чаках: стоварих юмрука си с такава сила в ключицата му, че той моментално изгуби равновесие. Тялото му описа широка дъга и се строполи на земята на шест крачки от мен и още преди да успее да се опомни, го ударих с юмрук в слепоочието така, че той не стана.

— На конете и след мен! — извиках аз.

С един поглед прецених положението. Бяха дошли около двайсет бебехи. Беятите се биеха с тях. Мистър Линдси се биеше с двама и тъкмо се освобождаваше от единия с удар на приклада на пушката си. Двамата хадедихни бяха един до друг с гръб към скалите и не позволяваха на никого да ги доближи, а дребничкият Халеф бе коленичил върху един противник, чиято глава млатеше с дръжката на пистолета си.

— Сихди, няма да бягаме! Ще се справим с тях! — отговори смелият Халеф на призива ми.