Читать «От Багдад до Стамбул» онлайн - страница 23

— Но вие сте беяти!

— Не! Ние сме петима миролюбиви мъже. Един от тях и аз сме воини от далечен Франкистан, третият е мой слуга, арабин, роден отвъд Мека, а останалите двама са бени араб от земите на запад оттук, които никога не са били ваши врагове.

— Казваш ми това, за да ме заблудиш. По този начин няма да можете да ни се изплъзнете. Вие сте беяти!

Аз отметнах наметалото си и запретнах нагоре ръкава си, после Съблякох и дрехата си.

— Има ли някой беят, кюрд или арабин такава ръка? — попитах аз.

— Тя е бяла — отвърна той. — Цялото ти тяло ли е такова?

— Естествено. Можеш ли да четеш?

— Да — отговори той гордо.

Извадих бележника си и му го подадох.

— Това тук на кюрдски ли е написано или на арабски?

— На чужд език е.

Прибрах отново бележника си и отворих паспорта.

— Познаваш ли този печат?

— Катера Аллах — за Бога! Това е печатът на падишаха!

— А този печат трябва да уважаваш, защото си воин на пашата от Сюлеймания, който трябва да дава отчет пред султана. Сега вярваш ли, че не съм беят?

— Вярвам.

— Също толкова вярно е и онова, което ти казах за останалите.

— Но вие бяхте при беятите!

— Срещнахме ги на един ден път оттук на север. Те ни приеха като свои гости и казаха, че отиват на празник при джиафите. Не знаехме, че са врагове на бебехите. Не предполагахме също, че искат да ви нападнат и оберат. Снощи спахме под тяхна закрила, но те са се измъкнали, а като се върнаха отново, тогава разбрахме, че сме яли хляба на разбойници и крадци. Карах се за това с хан Хайдер Мирлам и междувременно бяхме нападнати от вас.

— О, дано Аллах направи така, че Хайдер Мирлам да не ни се изплъзне! Вие бихте ли се срещу нашите хора?

— Да. Трябваше, защото ни нападнаха.

— Убихте ли някого? — Нито един.

— Закълни се!

— Аз не се кълна, християнин съм.

— Християнин ли? — каза той изненадано, правейки гримаса на състрадание. — Сега вече съм сигурен, че не си кюрд или тюркмен, защото един мюсюлманин никога не би казал, че е християнин. Вярвам и че не сте убили никого от нашите, а сте избягали. Как може един християнин да убие мюсюлманин!

В тона му имаше толкова презрение, че с удоволствие бих му зашлевил една силна плесница, но заради нашата собствена изгода трябваше спокойно да понеса обидите му. В никакъв случай не се намирах в завидно положение, защото междувременно се бяха приближили и изостаналите бебехи и се присъединиха към другите, така че на петстотин крачки от мен стояха повече от трийсет врагове. И най-малката непредпазливост можеше моментално да предизвика гибелта ми.

— Ето, виждаш, че не сме ваши врагове. Ще ни пуснеш ли безпрепятствено Да си вървим?

— Къде искате да отидете?

— Към Багдад.

— Остани тук. Ще говоря с бебехите!

Той стана и се върна при своите, без да удостои с поглед хвърления си на земята боздуган. Последвалото съвещание бе от дълго, по-дълго. Както разбирах по жестовете им, се изказваха и за, и против, и мина повече от четвърт час, докато събеседникът ми отново дойде при мен.

Той не седна, затова аз веднага станах.

— Ти би могъл да си вървиш — отсече той. — Но още не сме видели твоите спътници. Извикай ги да дойдат! По мой знак към нас ще се присъединят четирима бебехи и тогава ще сме равностойни.