Читать «От Багдад до Стамбул» онлайн - страница 22

— Емир, ще ни настигнат, ако не яздим по-бързо — каза Амад ал Гандур.

— Все още не бива прекалено да изтощаваме конете си. Впрочем преследвачите се разделиха и е по-добре да поговорим с тях, отколкото да ни гонят.

— Машаллах! Ти искаш да преговаряш с тях? — извика Мохамед Емин.

— Да. Надявам се, че ще мога да ги накарам да се откажат от преследването. Продължавайте да яздите! Аз ще спра тук.

Те се отдалечиха в същото темпо. А аз слязох от коня, приготвих оръжията си, седнах на земята и се обърнах с лице към преследвачите.

Като се приближиха на около хиляда крачки, свалих тюрбана си и го размахах във въздуха. От галоп те веднага преминаха в ходом и спряха на половината от споменатото разстояние. След кратко съвещание един от тях се приближи и попита:

— Защо седиш на земята? Хитрост ли е, или имаш почтени намерения?

— Искам да говоря с вас.

— С всички или с един от нас?

— С един, когото вие ще изберете и ще изпратите при мен.

— При теб са всичките ти оръжия.

— Той също може да дойде въоръжен.

— Остави ги на разстояние от теб и тогава някой от нас ще дойде.

— Тогава той трябва да остави неговите при вас.

— Ще ги остави.

Станах, сложих двете ками и револвера на земята и окачих пушката и карабината на седлото. После отново седнах. Не бе възможно да знаят колко и какви оръжия имах в себе си, затова не ми бе трудно да оставя у себе си поне револвера, но исках да бъда честен с тях, за да се отнасят и те също така почтено с мен. Преброих единайсет човека. Този, който бе говорил с мен, се върна при останалите, за да се съвещава с тях. Слезе от коня, остави пушката, копието и ножа си и бавно закрачи към мен. Беше хубав, строен мъж, на около петдесет години. Черните му очи враждебно ме пронизваха, но той седна тихо и безмълвно точно срещу мен.

Тъй като аз мълчах, а той бе нетърпелив, все пак най-сетне започна разговора, като попита:

— Какво искаш от нас?

— Искам да говоря с теб.

— Тогава говори!

— Не мога.

— Аллах! Защо?

Посочих зад себе си.

— Виж, носех със себе си много повече оръжия, отколкото сте очаквали, и ги оставих всичките. Ти също ми обеща да оставиш своите. Откога бебехите са станали лъжци?

— Аз излъгал ли съм?

— Какво прави боздуганът ти под дрехата?

По издатината на дрехата му до гърдите забелязах, че е скрил там боздуган. Той видимо се изчерви, бръкна под дрехата си и хвърли оръжието зад себе си.

— Забравил съм го — извини се той.

Обстоятелството, че го хвърли, ме убеди, че това не е било проява на вероломство към мен. Той не ми е вярвал и е искал тайно да се подсигури.

Аз започнах:

— И така! Нека, докато трае разговорът ни, между нас има мир. Обещаваш ли ми?

— Обещавам.

— Подай ми ръка!

— Ето!

— Защо ни преследвате?

Той ме погледна много учудено право в лицето.

— Ти луд ли си? — извика той. — Вие ни обрахте, идвате като врагове през границата ни, а ти питаш защо ви преследваме!

— Не сме дошли нито като разбойници, нито като ваши врагове.

Той направи още по-изненадана физиономия.

— Така ли? Аллах иллях! Но все пак ни взехте стадата и палатките заедно с всичко, което бе в тях!

— Грешиш! Не ние, а беятите сториха това!