Читать «От Багдад до Стамбул» онлайн - страница 19

— Беятите идват.

— Но те не са толкова много!

— Връщат се с плячката. Водят със себе си стадата на бебехите. Както изглежда, ханът бърза напред с една група. Ще пристигне тук по-рано от останалите.

— А ние какво ще правим?

— Хм! Почакай! Ще ти кажа!

Върнах се при другите и им разказах какво съм видял. И те като мен бяха убедени, че няма защо да се страхуваме от хана. Не можехме да го упрекнем за нищо, освен че е скрил от нас намерението си за нападение. Ако ни го беше казал, нямаше да се присъединим към него, защото за нас е опасно да ни виждат в компанията на крадец на стада. Решихме да го посрещнем предпазливо, но все пак учтиво.

Върнах се при Халеф въоръжен.

Ханът приближаваше с отряда си в галоп и не бяха минали и пет минути, когато той спря коня си пред мен.

— Селям, емир! — поздрави той. — Сигурно много си се учудил, че не ме виждаш при вас, като си се събудил. Но имах спешна работа. Успях. Погледни зад себе си!

Гледах го право в лицето.

— Ти си крал, хан Хайдер Мирлам!

— Крал ли? — попита той с учудена физиономия. — Крадец ли е този, който взема от враговете си онова, което може да им вземе?

— Християните казват: да, крадец е, а ти знаеш, че съм християнин. Защо го премълча пред нас?

— Защото тогава щяхме да станем врагове. Щеше да ни напуснеш, нали?

— Да.

— И да предупредиш бебехите!

— Нямаше да ги търся, тъй като нямаше да знам кой бивак или село ще нападнеш. Но ако бях срещнал някой бебех, щях да го предупредя за опасността, която го заплашва.

— Виждаш ли, емир, че имам право! Можех да постъпя само по два начина: или да премълча пред теб за намерението си, или да те пленя и насила да те задържа при себе си, докато всичко свърши. Понеже съм ти приятел, направих първото.

— Да, но през нощта аз ходих при десетимата мъже в лагера, които ти остави тук — гласеше спокойният ми отговор.

— Какво си правил при тях? — попита ханът.

— Плених ги.

— Аллах! Защо?

— Понеже разбрах, че си ни изоставил. Не знаех какво може да ми се случи, затова плених всички останали тук беяти, като залог за своята сигурност.

— Господарю, ти си много предпазлив човек, но можеше да ми се довериш. Какво направи с бебеха?

— Нищо. Изобщо не можах да го видя, защото беше избягал.

Ханът пребледня и извика:

— Дериг! Но това е невъзможно. Всичко ще пропадне! Отивам при онези кучета, които сигурно са спали, вместо да го пазят.

Едва сега скочи той от коня, остави го и се спусна между скалите към бивака. Ние двамата с Халеф го последвахме. Между хана и хората му се разигра сцена, която едва ли може да се опише. Той беснееше като ранен глиган, раздаваше ритници и юмруци и не се успокои, докато не се изтощиха силите му. Не бях допускал, че този мъж е способен на такъв гняв.

— Усмири яда си, хан — помолих го аз накрая. — Нали щеше да освободиш този човек?

— Щях да го направя — ядосваше се той, — но не още днес, защото планът ми не бива да се разкрива.

— Какъв е планът ти?

— Взехме всичко, каквото намерихме при бебехите. Сега само ще отделим годното от негодното. Всичко ценно ще изпратя по обиколни, но сигурни пътища при нашите хора, а ние, останалите, ще вземем това, което е по-лошо, и ще отидем при джиафите. По пътя ще оставяме на места по малко от него. Така ще отклоним преследвачите по нашите следи; бебехите ще мислят, че са били нападнати от отряд джиафи, а хората ми ще пристигнат благополучно с плячката в селата на беятите.