Читать «Олд Шуърхенд I» онлайн - страница 265

— Масър Боб не погледнал. Сега няма ги вътре, наистина нищо няма.

Извънредно странно! Влязох в къщицата и Винету бързо ме последва. Пушките не бяха там. И трите липсваха. Отначало бяхме само слисани, но слисването ни премина в уплаха, веднага щом разпитахме спътниците си и узнахме, че никой от тях не е влизал в стаята. Все още предполагахме, че някой е изнесъл пушките вместо нас и ги е оставил нейде навън.

— Да не би…? — попита Винету.

Възбудата, в която изпадна, не му позволи да доизкаже подозрението си. Въпреки медно-бронзовия загар на лицето му забелязах как страните му се обезкървиха.

— Имаш предвид „генерала“ ли? — попитах го.

Той кимна безмълвно.

— Този мерзавец! Той е и никой друг! Как алчно оглеждаше пушките! Веднага ще изясним нещата! Боб, влиза ли някой в къщата след като ти си легна?

— Масса „генерал“ бил там.

— Аха! Ти не беше ли подлостил вратата?

— Масър Боб нивга не подлоства врата. Не са тук никакви мошеници.

— Какво искаше „генералът“?

— Влизат вътре и тихо викат масър Боб да му дадат един долар бакшиш за вечеря и обслужване.

— Гореше ли лампата все още?

— Не, щото масър Боб и Сана искат спят.

— Колко време остана „генералът“ в стаята?

— Масса „генерал“ влизат вътре, викат масър Боб и дават него долар. После не излизат веднага, щото не намират бързо врата.

— О, знаел е къде се намира! Само се е преструвал, че я търси, а в същото време е опипвал стената за пушките. Какво ще каже Винету? Не е ли на същото мнение?

Никога досега не бях виждал нещо, което да накара апача да изгуби самообладание. Бяхме изпадали в такива положения, бяхме се излагали на такива опасности, които биха хвърлили всеки друг в най-голяма паника. Той винаги бе оставал спокоен, както външно, тъй и вътрешно. Най-много да е изпитвал някое кратко колебание или лека изненада, които забелязвах само аз, защото го познавах много добре. Ето че сега за пръв път го виждах толкова възбуден, че трябваше да положи усилия, за да остане външно спокоен. Вълнението му се изрази в това, че отвърна на въпроса ми тихо, като едва изговаряше думите:

— Моят брат… е прав. „Генералът“… е откраднал… пушките ни.

— Великолепната Сребърна карабина, завещана ти от твоя скъп баща!

— Той ще… той ще…

Винету не можа да продължи. Забелязах как сдържаната с неимоверни усилия ярост сви ръцете му в юмруци.

— Той ще ти я върне — довърших започнатото от него изречение. — Трябва веднага да препуснем подир крадците!

— Да, веднага, веднага!

Човек лесно може да си представи, че загубата на нашите пушки засегна не само нас двамата, непосредствено пострадалите. Приятелите ни, които стояха наоколо, бяха далеч по-възбудени от самите нас. С разтреперан от гняв глас Сигурната ръка каза:

— Тази кражба нанася и на мен много силен удар, мистър Шетърхенд. Естествено ти ще трябва да преследваш негодниците и не можеш да тръгнеш с мен за форт Теръл!

— Не, наистина не мога.

— И аз нямам възможност нито да те придружа, нито пък да остана тук да те чакам, защото трябва да тръгвам за форта, трябва да тръгвам, не бива да губя нито час.