Читать «Олд Шуърхенд I» онлайн - страница 266

— Боя се само, че ще биеш този път напразно.

— Възможно е. Но въпреки това трябва да отида, за да не се упреквам по-късно. Сигурно сам разбираш, че е така.

— Естествено, че разбирам и няма да те разубеждавам да не започваш това пътуване. Та нали няма да си сам, с теб ще дойде и Апаначка.

— Да — обади се младият вожд на команчите. — Ще яздя заедно с моя брат Шуърхенд, тъй като обещах, а аз държа на думата си. А сега е още по-наложително да я удържа, понеже Поразяващата ръка няма да може да дойде.

— Тогава ще ти пожелая успех в начинанието, мистър Шуърхенд!

— И аз ти пожелавам „генералът“ да не ти се изплъзне — отговори той. — По дяволите, като размисля само, че тези три скъпоценни, направо незаменими пушки може да са загубени!

— Все още далеч не ги смятам за загубени.

— Така ли? Вярваш ли да намериш крадеца?

— Не само вярвам, а съм убеден в това.

— Да, ще го намерим, жив или мъртъв, където и да отиде, дори да се скрие и вдън земя. Няма да ни избяга! — каза Винету.

— Това е сигурно — добавих аз. — Ще си възвърнем пушките, само че се пита в какво ли състояние!

— Да. Това бяло куче не разбира как се борави с тях и лесно може да ги повреди или дори да ги направи негодни за употреба, особено твоята карабина „Хенри“.

— Ще му струва скъпо, много скъпо! И тъй, ще го преследваме. Кого още ще вземе моят брат Винету с нас?

— Никого.

— Сами ли ще яздим?

— Да. Всеки друг ще ни пречи.

— И аз ли? — попита Паркър.

— Да.

— Ами аз? — осведоми се Холи.

— Ти също.

— Но много ни се иска да дойдем с вас!

— Няма как. Конете ви не са тъй бързи като нашите, няма да издържат ездата.

Въпреки всичко двамата настояха да ги вземем с нас. Но Винету им отказа и аз не можех да не му дам право. Тогава те предложиха услугите си на Апаначка и Сигурната ръка, но и те не се нуждаеха от помощта им. Не им оставаше нищо друго, освен да се присъединят към отряда, който щеше да придружава команчите.

Поначало тези хора трябваше да бъдат водени от Винету, но това не бе вече възможно. Команчите не можеха да останат тук и след кратко съвещание се споразумяхме, че още същия ден апачите, ръководени от Блъди Фокс и Енчар-Ко, щяха да ги отведат обратна. Искаше ми се да се намеся, за да върнат пушките на команчите, но все пак се отказах, защото Винету твърдеше, че това би било опасна стъпка. Щом се видели на свобода, незабавно щели да решат отново да нападнат апачите или поне тайно да ги проследят и да дръзнат внезапно да ги връхлетят. Тази мисъл изглеждаше твърде логична и поради това, че Винету, Сигурната ръка и аз, хората, от които те най-много се страхуваха, щяхме да отсъстваме.

Можехме да се снабдим с пушки, тъй като Блъди Фокс притежаваше няколко и ни предложи да си изберем. Но ние отказахме, отказахме да вземем и две от плячкосаните пушки, защото бяхме убедени, че ще си възвърнем обратно нашите карабини. Защо тогава само да мъкнем другите? Разполагахме с нашите ножове, револвери, ласа и томахоки. Засега това ни беше достатъчно.

Излязохме с конете си вън от кактусовото поле, тъй като трябваше да открием следите на „генерала“. Както научихме едва сега, той бил казал на един от застаналите на пост апачи, че щял да язди към Стоте дървета.