Читать «Олд Шуърхенд I» онлайн - страница 263

— Той е великолепно животно, макар и да не може да се мери с твоя жребец. Само че в последно време ми се наложи толкова да го пресилвам, че като се имат предвид изпитанията, на които навярно ще бъде подложен през следващите дни, струва ми се, няма да издържи.

— Well, тогава ще яздиш коня на Вупа-Умуги, дето го взехме от Каам-кулано.

— Какво? Нима ще ми го заемеш?

— Няма да ти го заема, а ще ти го подаря.

— Дори ще мито подариш! Такова скъпоценно животно!

— Вземи го! Иначе какво ще правя с него? Вупа-Умуги няма да го получи обратно, а на мен не ми трябва.

При тези думи той ми стисна ръката и изпълнен с възхищение, извика:

— Добре, съгласен съм! От теб не мога да не приема дори такъв голям подарък, защото ми се струва, че няма да ми откажеш някога да се реванширам. Значи тръгваме едва утре. А сега нека излезем навън. Незабавно трябва да отида при новия си кон!

— Внимавай да не издадеш с нещо намеренията ни! Най-добре ще е изобщо да не разговаряш повече с „генерала“.

Когато излязохме навън, забелязах, че Винету липсваше. Беше отишъл да провери дали пленниците са зорко охранявани. Той бе оставил своята Сребърна карабина върху масата, където се намираха и моите две пушки. В момента „генералът“ бе взел и трите пушки върху скута си и тъкмо опипваше карабината „Хенри“, за да проучи конструкцията й. По лицето му бе изписан жаден, направо казано, алчен израз.

— Това е твоят мечкоубиец, нали, сър? — попита той, щом ме видя.

— Да — отвърнах му кратко.

— А това е прочутата карабина „Хенри“, за която съм чувал толкова често да се говори, нали?

— Да, а ти каква работа имаш с нея?

— Исках да отворя затвора й, но не успях. Ще ми кажеш ли как…

— Да, ще ти кажа — прекъснах го аз, — разбира се, че ще ти кажа да я оставиш на мястото й. Това не са играчки за един „генерал“, който през целия си живот не е виждал Бул Рън.

— Какво? Не съм виждал Бул Рън? А аз ти казвам, че…

— Стига! На мен тия не минават. Дай ги!

Взех му моите две пушки тъкмо когато се завърна Винету, чиято карабина все още бе в ръката на „генерала“. Апачът веднага отгатна как стоят нещата, издърпа Сребърната карабина от него и в пълен разрез с обичайното си спокойствие му се тросна:

— Как си позволява лъжливият бледолик да посяга към карабината на вожда на апачите! Никога досега тази пушка не е докосвана от мръсните пръсти на някой бял негодник!

— Негодник ли? — избухна „генералът“. — Винету ще си вземе ли думите обратно, или…

— Или какво? — сряза го с гръмовен глас апачът. Дъглас се сви изплашено и малодушно отвърна:

— Толкова ли не може човек да разгледа една пушка!

— Може, но не и да я пипа! Винету не желае да се докосва до предмети, които са били в ръцете ти.

С един от провисналите краища на сантилското одеяло, което му служеше за пояс, той избърса карабината си, сякаш бе изцапана, после ми я подаде и каза:

— Нека моят брат Шетърхенд отнесе пушките ни в стаята и ги окачи на стената, за да не бъдат пак измърсени от такива ръце!

С тези думи той обърна гръб и се отправи към коня си. Успях да видя още как „генералът“ и Олд Уобъл размениха погледи, които поне засега останаха неразбираеми за мен и после занесох пушките в къщата, където щяха да са в безопасност, защото там не влизаха незвани хора. Поне аз си мислех така, тъй мислеше и Винету.