Читать «Олд Шуърхенд I» онлайн - страница 264

След това отидох при вожда на апачите, за да му съобщя какво сме решили със Сигурната ръка. Той беше съгласен и ми каза:

— Моят брат постъпва много правилно. Независимо дали „генералът“ е казал истината или не, добре правиш, че тръгваш със Сигурната ръка. Радвам се, че и Апаначка ще ви придружава. Той няма да ви бъде в тежест, а ще ви помага. После ще ме намерите в селището на мескалеросите, където ще отведа и коня, който Сигурната ръка язди досега. Нека щом се върнете той дойде да си го вземе оттам.

Веднага след това видяхме, че „генералът“ напълни меховете си с вода, при което Олд Уобъл му помагаше. Отнесоха ги пред кактусовото поле при индианците чикасо. Това не ни даде повод да се замислим, а го приехме като предизвестие, че Дъглас се кани да тръгва на път още в ранно утро, което можеше само да ни радва.

След като Боб ни приготви постелите, той влезе в стаята, където спеше заедно със Сана. Ние си легнахме. Обикновено Блъди Фокс също спеше в къщицата, но поради царящия вътре задух днес предпочете да се настани при нас. Тъй като вече никой не поддържаше огньовете, те скоро изгаснаха и ние заспахме.

Рано сутринта се събудих пръв и вдигнах спътниците си на крак. Не ни направи впечатление, че „генералът“ и Олд Уобъл липсват и заедно с Винету отидохме да проверим какво правят пленниците. Що се отнася до команчите и апачите, видяхме, че всичко бе наред, ала индианците чикасо не бяха вече там. Когато попитахме Енчар-Ко, който се разпореждаше там, къде са отишли, той ни отговори:

— Нима братята ми не знаят, че си тръгнаха?

— Не.

— Бледоликият, дето се нарича генерал, каза, че не искал да остане повече тук, защото Винету и Поразяващата ръка са го обидили. Тръгна си заедно с индианците чикасо и другите трима бледолики.

— Ами Олд Уобъл?

— И той потегли с тях.

— Значи дружбата помежду им бързо е укрепнала. Нека си вървят, и Олд Уобъл също! Няма да съжаляваме за тях. Но сигурно са тръгнали на път още по тъмно, защото денят настъпи едва преди половин час!

— По тъмно ли? — учудено попита Енчар-Ко. — Луната все още грееше.

— Какво? Луната ли? Днес призори?

— Призори? Това беше снощи!

— А-а, значи още вчера са си тръгнали? Тогава страшно много са бързали.

— Сигурно защото обидих „генерала“ — подметна Винету. — Гневът ми ги е накарал да си отидат толкова скоро.

Върнахме се при езерото, закусихме и заведохме конете на водопой. Междувременно Боб опакова провизии за мен, Сигурната ръка и Апаначка и напълни няколко меха с вода. След като свърши тази работа, аз го накарах да ми донесе пушките.

— Пушки? — попита той. — Къде негов пушки?

— В стаята. Окачени са на стената до вратата. Той влезе в къщата, но веднага се върна с празни ръце и ми заяви:

— Вътре никакви пушки. Масър Боб нищо не видят.

— Лъжеш се. Нима снощи, преди да си легнеш, не ги видя да висят на стената?