Читать «Приключенията на трима руси и трима англичани» онлайн - страница 71

— Когато пожелаете, Мокуме! — отвърна полковник Еверест.

Всички одобриха това решение. Мокум даде нареждане да се приготвят за тръгване и в седем часа вечерта, подтикван от жажда, керванът тръгна право към езерото Нгами.

По инстинкт на скитал много човек, бушменът замоли тримата европейци да си вземат пушките и да си приготвят куршуми.

Нощта беше тъмна. Гъсто було от облаци закриваше звездите. Но нямаше никаква мъгла в най-близките до земята пластове.

Надарен със силни очи, Мокум наблюдаваше кервана отстрани и отпред. Няколкото думи, които каза на сър Джон, доказваха, че не смята околността за напълно сигурна. За това и сър Джон беше готов за всеки случай.

Керванът вървя три часа в северна посока, но не напредна много, защото беше уморен и изтощен. Често пъти той трябваше да се спира, за да дочаква изостаналите. Изминаваха три мили на час. Към десет часа вечерта още шест мили ги деляха от бреговете на Нгами.

Скоро хората и животните се проточиха в дълга върволица, макар че бушменът препоръчваше да вървят стегнато. Някои волове дори паднаха из пътя. В единадесет часа вечерта колите, които вървяха напред, се намираха на три мили от Скорцев. Ако Мокум не се лъжеше, Нгами трябваше да се намира зад него.

Бушменът и тримата европейци излязоха начело на кервана и се готвеха да завият на ляво, за да заобиколят планината, когато ясни, далечни гърмежи ги спряха внезапно. Англичаните веднага си приготвиха пушките и заслушаха с лесно обяснимо безпокойство. Пушечните гърмежи бяха нещо необикновено в една страна, гдето туземците си служат само с лъкове и стрели.

— Какво е това? — попита полковник Еверест.

— Гърмежи! — извика полковникът. — В каква посока?

Бушменът, на когото бе зададен този въпрос, отговори:

— Тези гърмежи идат от върха на Скорцев. Мокололосите навярно нападат част от европейците.

— Европейците ли? — обади се Уйлям Еймери.

— Да, господин Уйлям — отвърна Мокум. — Само от европейски оръжия могат да излизат такива бляскащи изстрели.

— Тези европейци да не са…

Но полковникът го прекъсна:

— Господа, трябва да отидем на помощ на тези европейци, които и да са те!

— Да, да, хайде да отидем! — повтори Уйлям Еймери, сърцето на когото се свиваше от болка.

Преди да тръгнат към планината, бушменът за последен път поиска да събере малката група, която можеше да бъде нападната от някои плячкаджии. Но когато ловецът остана назад, керванът беше вече пръснат, конете — разпрегнати, колите — изоставени, а някои сенки из полето се губеха вече на юг.

— Страхливци! — извика Мокум. — Избягаха, като забравиха всичко: и жажда, и умора. — После се обърна към англичаните и храбрите им моряци и каза: — Напред, ние сами!

Европейците и ловецът веднага препуснаха конете си на север. След двадесет минути почнаха да се чуват ясно виковете на моколосите. Тези местни разбойници навярно нападаха планината Скорцев, върха на която беше осветен от огньове.