Читать «Дунавският лодкар» онлайн - страница 67

— Не ме ли познавате?

— Не съм сляп — възрази Ладков, — много добре ви познавам, Иван Стригов.

— И Вие ми предлагате услугите си?

— Защо не? Аз съм кормчия и това ми е професията — заяви студено Ладков.

Стригов се поколеба за момент. Човекът, когото най-много мразеше, сам да попадне в ръцете му! Но дали в това не се криеше някаква клопка… Но какво би могъл да направи сам човек срещу цял екипаж. Нека да заведе кораба до морето, щом има глупостта да го предлага сам. А веднъж стигнал до морето… после… лесно ще се справи!…

— Качвайте се! — предложи пиратът, изкривил устни в жестока насмешка, която Стефан Ладков ясно забеляза.

Последният не чака да му повторят. След като приближи лодката до кораба, той се изкатери на борда. Стригов го посрещна.

— Ще ми позволите ли — каза той — да изразя учудването си, че Ви виждам при устието на Дунава?

Лодкарят не отговори.

— Аз Ви мислех за умрял — подзе Стригов. — Къде се изгубихте?

— Не съм се отдалечавал от морето — отговори най-после Стефан Ладков.

— Толкова далече от Русчук! — възкликна Стригов.

Стефан Ладков се намръщи. Тези въпроси започнаха да го дразнят, но следвайки предначертания си план, той каза деловито:

— Когато има бъркотии, човек не може спокойно да върши работата си…

Стригов го изгледа подигравателно.

— А казваха, че сте патриот!

— Не се занимавам вече с политика — отговори сухо Ладков.

В този момент погледът на Стригов падна върху лодката, която течението беше откарало зад кораба. Това бе същата лодка, с която си бе служил той самият в продължение на осем дни и която намери закотвена в пристанището на Землин. Дали Стефан Ладков лъжеше, като казваше, че не е напускал делтата на Дунава?

— Никога ли не сте напускали тези места! — настоя Стригов, впивайки поглед в събеседника си.

— Не — отговори Ладков.

— Вие ме учудвате — каза Стригов.

— Защо? Да не Ви се струва, че сте ме срещали някъде!

— Вас не, но тази лодка… кълна се, че съм я виждал някъде по горното течение на реката.

— Твърде е възможно — отговори Ладков с подчертано безразличие. — Аз я купих преди три дни от някакъв човек, който казваше, че идвал от Виена.

— Как изглеждаше той? — попита живо Стригов, чиито подозрения се насочиха към Карл Драгош.

— Мургав, с очила.

— А! — промълви Стригов замислен.

Отговорите на лодкаря явно го бяха смутили. Той не знаеше вече какво да мисли. Но в края на краищата, това беше без значение. Важното е, че Ладков сам попадна в ръцете му. Глупак, сам да се хвърли в устата на вълка!… Веднъж влязъл в кораба, той нямаше да излезе жив от там… Повече от шест месеца Стригов лъжеше Неша, че е вдовица. Щом стигнат до морето, лъжата му щеше да стане истина.

— Да тръгваме! — каза той, сякаш в отговор на своите мисли.

— На обед — отговори спокойно Ладков, като извади от торбата си храна и започна да закусва.

Бандитът направи нетърпелив жест. Стефан Ладков се престори, че не го е забелязал.

— Трябва да ви предупредя — каза Стригов, — че трябва да пристигнем до морето преди свечеряване.

— Ще стане — отговори Ладков, без да покаже, че е изменил своето решение.