Читать «Дунавският лодкар» онлайн - страница 66

Якуб Огул, който бе започнал да отваря очи, беше оставен на сигурно място. Освободен от този товар, детективът вече можеше спокойно да се залови с арестуването на останалата част от бандата и със спасяването на Стефан Ладков, което най-много го вълнуваше.

Но още с първата стъпка, той се сблъска с непреодолими трудности. По това време в Килия нямаше никакъв кораб, а и шефът на полицията отказа да изпрати свои хора по Дунава, за да не предизвика подозрението на турците, настръхнали в навечерието на приближаващата се война между Русия и Турция. Той посъветва Драгош да отиде в Сулина и там да потърси помощ. Наближаваше пладне, когато Драгош пристигна в Сулина. Срокът, определен от Ладков изтичаше след няколко часа! Без да губи време, той побърза да влезе във връзка с местната полиция. Поради обтегнатите тогава отношения между високата Порта и Западните сили, Драгош не можеше да разчита на нейното благоволение, въпреки мисията от общ интерес, с която бе натоварен, защото беше унгарец. От полицията му казаха, че не притежават подходяща лодка. Той можеше да разчита само на митничарското корабче, но то кръстосваше в момента някъде в морето. Оставаше да наеме рибарска лодка.

В един и половина вятърът изду платната на лодката. Драгош разполагаше само с два часа, за да достигне навреме при Ладков.

Докато Карл Драгош се бореше с препятствията, лодкарят продължаваше да изпълнява методично своя план.

Скрил лодката в крайбрежната тръстика, той наблюдаваше цялата сутрин кораба, докато се убеди, че последният не се готви да замине. Както беше предвидил, Стригов не смееше да предприеме без кормчия едно толкова опасно плаване, което подводните пясъчници правят невъзможно за онзи, който не му е посветил целия си живот.

Към 11 часа Стефан Ладков изкара лодката от тръстиката и се приближи до кораба.

Достигнал на достатъчно разстояние от него, за да бъде чут, той извика. На мостика се появи човек. Това беше Иван Стригов.

Каква ярост избликна в гърдите на Стефан Ладков, когато видя заклетия си враг — подлецът, който от толкова месеци държеше Неша под своя власт! Но той беше подготвен за тази среща и, потиснал яростта си, каза със спокоен глас:

— Нямате ли нужда от кормчия?

Вместо да отговори, Стригов засенчи с ръка очи и изгледа продължително питащия. Впрочем още от пръв поглед той позна новодошлия. Но неговото появяване бе толкова неочаквано и тъй необикновено, че той не повярва на очите си.

— Вие не сте ли Стефан Ладков от Русчук? — запита той на свой ред.

— Да, аз съм — отговори лодкарят.