Читать «Дунавският лодкар» онлайн - страница 68

Стригов се отдалечи. Една мисъл обаче продължаваше да се върти в главата му: Дали мъжът на Неша знаеше за изчезването й?

— Не сте ли получавали известие от Русчук, след като го напуснахте? — попита той, като се върна към лодкаря, който продължаваше спокойно да се храни.

— Не — отговори последният.

— А не ви ли безпокои това мълчание?

— Защо ще ме безпокои? — попита Ладков, като вторачи поглед в питащия.

Въпреки твърдостта си, разбойникът се почувства смутен от този поглед.

— Аз мислех — промълви той, — че Вие оставихте там жена си.

— А аз мисля — каза студено Ладков, — че ще бъде по-добре да говорим за нещо друго.

На обяд лодкарят заповяда да вдигнат котвата, след това сам взе в ръце кормилото. В този момент Стригов се приближи до него.

— Трябва да ви предупредя — каза той, — че корабът трябва да потъне на седем стъпки под водата.

— Седем! — извика лодкарят, за когото само тази единствена дума бе достатъчна.

Ето как дунавската банда бе успяла да се измъкне от всичките преследвания. По-важната част на кораба се намираше под водата, а заграбеното се укриваше там. Това скривалище лесно можеше да се превърне в затвор, нещо, което Ладков знаеше от личен опит.

Все още несигурен, Стригов следеше първите моменти на потеглянето им. Но държането на Ладков го успокои. Вдаден в работата си, той очевидно не криеше лоши намерения и напълно оправдаваше името си на добър кормчия. Под неговата ръка корабът напредваше леко между невидимите подводни скали.

Малко по малко, бандитът се освободи от последните си страхове. Плаването вървеше спокойно. Скоро щяха да достигнат морето.

Беше около четири часа, когато достигнаха до него. Небето и водата се сливаха на хоризонта.

Стригов повика лодкаря.

— Мисля, че пристигнахме — каза той. — Можете да оставите кормилото в ръцете на нашия кормчия.

— Още не — отговори Ладков. — Най-трудното тепърва предстои.

Бандитът непрекъснато гледаше към морето. Изведнъж той взе бинокъла и го насочи към един малък четири-пет тонен параход, който се появи на хоризонта, после заповяда да вдигнат знаме на мачтата. От парахода отговориха с подобен сигнал. Минавайки от дясната страна на кораба, той започна да се приближава към устието на реката.

В този момент Стефан Ладков обърна кормилото крайно вляво и корабът се насочи към югоизток.

Стригов учудено погледна лодкаря, но неговото равнодушие го успокои. Сигурно някоя подводна скала го беше накарала да направи тази маневра. Той не се излъга. Един пясъчник се издигаше на дъното на реката, но откъм морето, и корабът отиваше право към него. Изведнъж стана страшно сблъскване. Корабът спря неподвижен. Мачтата се пречупи, а платното падна и покри с широките си гънки тези, които бяха на носа. На борда всички изпопадаха. Стригов се изправи, обезумял от гняв.

Погледът му се насочи светкавично към Ладков. Но лодкарят не изглеждаше развълнуван от станалото. Той беше оставил дръжката на кормилото и, пъхнал ръце в джобовете, следеше с внимателен поглед движенията на своя неприятел.

— Мръсник! — изрева Стригов, като изтича към задната част на кораба с револвер в ръка.