Читать «Дунавският лодкар» онлайн - страница 64

— Това е той!… — прошепна Пенко, опитвайки се да дойде на себе си.

— Кой?…

— Ладков!

Пенко прекара ръка по лицето си и успя да се окопити малко.

— Не е умрял… мерзавецът — процеди той през зъби. — Но така е по-добре. Турците ще ми заплатят добре за кожата му… А и Стригов ще бъде доволен!… Ти стой тук — обърна се той към Драгош. — Ако се опита да излезе, убий го! Аз ще изтичам за полицията.

Без да дочака отговор, Пенко се отдалечи тичешком.

Щом остана сам, Драгош влезе в къщата. Стефан Ладков остана неподвижен. Едва когато детективът постави ръка на рамото му, той повдигна глава. Но мисълта му беше далече и замъгленият му поглед показваше, че не позна своя пътник. Последният произнесе една дума.

— Неша!

Стефан Ладков скочи изведнъж. Очите му, впити в Драгош, пламнаха.

— Последвайте ме — каза детективът — и да бързаме!

Глава седемнадесета

По реката

Лодката летеше по водата. Възбуден, обзет от ярост, Стефан Ладков гребеше по-трескаво от всякога.

Свидетел на неговите свръхчовешки усилия, Драгош се чудеше, че един човешки организъм може да издържи толкова.

За да не го смущава, той мълчеше и се стараеше да стои настрана. Всичко важно те си казаха при тръгването от Русчук. Щом лодката се понесе по течението, Карл Драгош му откри истината. Най-напред му разказа кой е той. След това му разкри защо бе предприел това пътуване. Лодкарят го изслуша разсеяно. Какво го засягаше всичко това? Той имаше само една мисъл, само една цел, само една надежда — Неша! Вниманието му се изостри в момента, когато Драгош заговори за младата жена. Щом чу името на разбойника, който я държеше в плен на своя кораб, Ладков извика яростно, стиснал още по-здраво веслото: „Стригов!“ Лодкарят сега имаше само една цел… По-скоро да достигне кораба. Той беше сигурен, че ще го открие още от пръв поглед. В него беше затворена Неша. Чак сега разбираше, защо толкова го развълнуваха гласовете, които смътно бе чул при бягството си от кораба. Това са били гласовете на Стригов и на Неша.

Сутринта на 14 октомври, четвъртия ден след тръгването им от Русчук, лодката достигна делтата на Дунава. Към обяд минаха през Измаил, последният по-голям град на Дунава. Пустият вид на реката отначало им вдъхна известно безпокойство. Но към четири часа следобед те забелязаха кораб, пуснал котва на около дванадесет километра от там. Ладков престана да гребе, взе бинокъла и внимателно разгледа кораба.

— Той е — каза той със сподавен глас.

— Сигурен ли сте?

— Напълно! — заяви Ладков. — Познах кормчията Якуб Огул, един от бандата на Стригов, който сигурно му води кораба.

— Какво ще правим? — попита Драгош.

Ладков не отговори веднага, той се замисли. Детективът подзе:

— Ще трябва да се върнем в Измаил и там да потърсим помощ.

Лодкарят поклати отрицателно глава.

— Да се връщаме назад срещу течението, значи да изгубим много време. Корабът може да тръгне, а в морето трудно ще го намерим. Ще останем тук и ще чакаме да се стъмни. Имам нещо предвид. Ако не успеем, ще следваме кораба и когато видим къде ще спре, ще отидем за помощ в Сулина.