Читать «Село във въздуха» онлайн - страница 63

Услужливият Колло не само ги снабдяваше с месо, с вода, с плодове и с топливо, но пое върху себе си и длъжността готвач, подпомогнат от Лланга. Печеше, а понякога и вареше в глинено гърне от местна фабрикация месо и корени, при което, за най-голяма радост на Макс Юбер, винаги имаше достатъчно сол. Разбира се, не беше същата сол, същият хлорист натрий, който се съдържа в морската вода, а каменна сол, много разпространена из Африка, Азия и Америка; очевидно такава сол имаше в изобилие из околностите на Нгала. Вероятно простият инстинкт беше научил дивите вагли да употребяват необходимата за човешкия стомах подправка, както би могло да се случи с всяко животно. Интересно е да се знае, по какъв начин тези горски жители добиваха огън, дали чрез силно триене на две сухи дървени парчета? Оказа се, че си служат с кремък, а с получените искри запалват влакната на един особен палмов орех, които притежават всичките свойства на праханта.

Освен с месо, вагдите се хранеха с корени, които варяха или печеха, и с най-разнообразни плодове: от дървото „адансония“, известни под името „маймунски хляб“, с кестени, които съдържат особено тлъсто вещество, което напълно може да замени маслото, с плодовете на дървото „киелия“ — дълго до 60 сантиметра, извънредно хранителни, с банани, с фурми и др. Освен това вагдите се хранят и с мед, какъвто лесно намират, като проследяват „медната кукувица“, размесват го с вода, прибавят сокове от други растения и приготовляват твърде силно спиртно питие. Впрочем в това нямаше нищо чудно, понеже и африканските мандрили, най-обикновени маймуни, извънредно много обичат спиртните напитки.

Трябва да добавим, че бистрата и бързотечна река, която протичаше под селото Нгала, предостатъчно снабдяваше вагдите с всички видове риба, които се срещаха и в реката Йохаузен. Пътешествениците не знаеха само, дали тази река по-нататък става плавателна, и дали вагдите си служат с лодки или салове когато ловят риба. Нашите приятели трябваше на всяка цена да узнаят това, предвид на евентуално бягство.

Скоро узнаха, че вагдите могат да правят лодки, по-първобитни и от индианските пироги, наистина, но все пак лодки, издълбани от дебели дънери. Плуването с тях ставаше с помощта на малка, плоска лопата, а когато духаше попътен вятър, вагдите издигаха твърде прости платна, изплетени от тънки, жилави лиани.

От края на пода се виждаше част от реката, широка 10–12 метра, която правеше остър завой и изчезваше всред гъсталака.

По-късно Джон Корт узна, че вагдите не познават нито градинарството, нито земеделието и изобщо не могат да обработват земята. Впрочем това би могло да се дължи и на местните условия, които не бяха подходящи за земеделски работи.

Като проучи и изследва всичко, младият американец започна внимателно да наблюдава, дали вагдите се подчиняват на някакво нравствено или религиозно чувство.