Читать «Село във въздуха» онлайн - страница 64

— Е, докъде стигнахте със своите наблюдения? — попита го веднъж Макс Юбер.

— Да, несъмнено притежават известни чувства, известна представа за честност, за правото на собственост. Различават доброто от лошото. Наистина съзнанието за добра и лоша постъпка притежава и кучето, както и представата за правото на собственост, за „мое“ и за „твое“. Например завчера бях свидетел как заловиха едно момче, което откраднало чужди плодове; набиха го хубавичко и с презрение го изоставиха сам, а хлапето избяга, очевидно силно засрамено. Освен това, Макс, дали сте забелязал, че нашият Колло се изчервява? Тази особеност е чисто човешка; дали човек почервенява от срам, от смущение или от радост — няма значение, тези чувства свидетелствуват за присъствието на съзнание, на душа.

— Щом е така, Джон, защо все още упорито отказвате да ги причислите към човешкия род? — усмихна се Макс Юбер.

— Защото, драги Макс, те нямат представа за висшето същество, нямат никакво религиозно чувство; нямат нито храмове, нито идоли, нито жреци, нито дух или божество, на което да се кланят, и от което да се страхуват!

— Ако такова божество за тях не е свещеният Мсело-Тала-Тала, на когото още не сме видели дори крайчеца на носа!

— Разбира се, в този случай бихме могли да си послужим и с отровата атропин, чието действие за човека е ужасно, а върху животните изобщо не действува. Но откъде да вземем атропин?

Независимо от всичко до днес в селото не произлезе нито един смъртен случай, за да могат нашите приятели да видят, дали вагдите погребват своите покойници или ги изгарят, и изобщо дали у тях съществува някакъв култ към мъртвите.

Наистина, вагдите нямаха нито жреци, нито магьосници, но имаха войници, специално въоръжени с лъкове, стрели, брадви и копия — около стотина едри и здрави мъже. Джон Корт още не знаеше, дали техните задължения са, да пазят само свещената особа на краля, или пък представляват отбранителна и нападателна сила. Възможно е в голямата гора да живеят и други подобни племена, които непрестанно водят междуособни войни, както правят всичките африкански диваци.

Впрочем вагдите едва ли поддържаха някакви сношения с другите туземци из Убанги, Бахирми, Судан или Конго. Навярно не познаваха дори и джуджетата от племето бамбусти, трудолюбиви земеделци, за които говорят английският мисионер Алберт Лид и Стенли, иначе чрез тях би се знаело за съществуванието на племето вагди, и честта за тяхното откриване не би се паднала на Джон Корт и на Макс Юбер.

— Ако тези вагди се избиват помежду си, това ще бъде първото доказателство, че спадат към хората, а не към животните — забеляза Макс Юбер.

Трябва да се предполага, че в това отношение войниците-вагди не бездействуваха, понеже нашите пътешественици забелязаха, че подир отсъствия от два-три дена, много от тях се връщаха ранени и донасяха различни предмети, не от вагдийски произход: оръжия, домашни съдове и др.

На няколко пъти форлоперът се опита да напусне селото, но войниците, които пазеха стълбата, не му позволяваха да слезе, и не всякога се отнасяха любезно към него. Веднъж дори Камис щеше да си изпати и не се знае как би завършил неговият необмислен опит, ако не беше се намесил навреме бащата на Ли-Маи. Поради застъпничеството му, между него и един едър вагди избухна остър спор. Този вагди се казваше Рагги; очевидно беше висш военен началник. Това ясно личеше от неговата самонадеяна горделива осанка, от поведението му и от властния глас, свикнал да дава заповеди.