Читать «Село във въздуха» онлайн - страница 62

— Ето ги! — отговори форлоперът, като посочи патронния сандък, поставен наляво от вратата.

Както си спомнят читателите, Камис беше изхвърлил и пушките и патронния сандък върху една голяма скала, където вълните не можеха да ги достигнат; техните спасители — вагди бяха донесли всичките вещи и сега ги предадоха на законните им собственици.

— Щом са ни върнали пушките и патроните, това доказва, че не познават употреблението им, — забеляза Макс Юбер.

— А според мене, това доказва преди всичко, че знаят да уважават чуждата собственост, следователно, притежават известно нравствено чувство!

— Колло! Колло! — изведнъж ясно и отчетливо произнесе младият вагди и се удари по гърдите. Очевидно, искаше да обясни, че се казва Колло. Когато Джон Корт и Макс Юбер се обърнаха към него с това име, младежът кимна с глава и весело се изсмя.

Този смях имаше грамадно значение от гледището на антропологията. Както се знае, само хората са надарени със способността да се смеят; нито едно животно, дори най-умното и най-развитото, например кучето, не може да се смее с глас, макар че понякога може да се долови смях в очите или в ъглите на муцуната. А тези вагди се смееха и с очи, и с уста, и техният смях по нищо не се различаваше от смеха на обикновения човек. Освен това както забеляза американецът, те нямаха навика, свойствен на всички животни, предварително да обмирисват храната и най-напред да избират най-вкусните парчета.

Сега на пътешествениците стана ясно, че определената им колиба съвсем няма да служи, като затвор; само стълбата, по която биха могли да слязат, постоянно се пазеше от двама едри вагди, за да не им позволят да напуснат Нгала, без специално разрешение.

И така по неволя трябваше да се подчинят и да поживеят известно време във въздушното село на тези горски жители.

Впрочем справедливо е да добавим, че вагдите бяха миролюбив и спокоен народ, много по-малко любопитни и досадни, отколкото са другите племена из централна Африка. Когато видяха белите хора и двамата туземци от Конго — Камиса и Лланга, тези горски жители проявиха по-малко учудване, отколкото биха проявили диваците от централна Африка или Австралия. Напротив отнесоха се почти равнодушно, без да зяпат с широко отворени уста. И после по отношение на ловкостта дори най-опитният акробат не би могъл да се сравни с който и да е измежду вагдите, а същото може да се каже и относително точността на окото: със своите малки стрели вагдите почти винаги улучваха птица, която лети. Те отиваха на лов не само за птици, но и за елени, за антилопи, за биволи и дори за носорози, и всякога действат със своите прости оръжия — дървени брадви и къси стрели.

Макс Юбер имаше желание да отиде с тях на лов, за да се полюбува на ловкостта им и да проучи евентуалните възможности за сполучливо бягство. Но такъв случай не му се удаваше. На няколко пъти щеше да се подаде на изкушението да стреля върху птиците, които на цели ята прелитаха из клоните на дърветата, но първо: Колло всякога се грижеше да имат неизчерпаем запас от птици и друго месо, и всеки ден им носеше прясна вода и съчки за огъня; а второ — според мнението на всички, беше неразумно да употреби пушката, като оръжие за лов, защото по този начин ще издаде пред вагдите нейната сила, която би могла да им послужи при самозащита.