Читать «Село във въздуха» онлайн - страница 56

— О, това са негърски думи — възкликна Камис. — Зная, какво означават!

— Какво?

— Баща-Огледало! — отговори форлоперът. — Туземците наричат така всеки, който носи очила!

XIV. Вагди

Негово величество Мсело-Тала-Тала, цар на племето вагди, господар на селото във въздуха!… Странни същества, тайнствени същества, невиждано царство — какво още не достигаше сега на Макс Юбер?

— Е, доволен ли сте, Макс? Струва ми се, не желаете нищо повече? — усмихнато попита Джон Корт.

— Да, драги приятелю, — отговори французинът, — но трябва да добавя, че колкото интересен да е този получовешки народ вагди, все пак не бих желал да завърша дните си в тяхната въздушна столица!

— Обаче трябва да поживеем при тях толкова, колкото е нужно, за да се напише после многотомно съчинение, което би развълнувало всички европейски и американски етнолози и антрополози!

— Добре, съгласен съм да остана известно време, за да наблюдавам, но при условие, че ще ни позволят свободно да се разхождаме из селото, и второ — да ни позволят да си отидем, когато пожелаем — забеляза Макс Юбер.

— Прекрасно! Само че, към кого да се обърнем с това наше искане?

— Към негово величество „Баща-Огледалото“ — отговори Макс Юбер. — Бих искал да зная, защо го наричат така… Дали наистина носи очила поради късогледство или далекогледство?

— Откъде би взел очила? — учуди се Джон Корт.

— Не зная. Във всеки случай, когато добием честта да разговаряме с негово величество цар или крал Мсело-Тала-Тала, ще му предложим франкоамерикански-вагдийски съюз и тогава, може би, ще бъдем удостоени с ордени на вагдийската звезда или кръст!

На Камис се струваше, че Макс Юбер говори твърде уверено за неограничена свобода преди още да се изяснят отношенията на вагди към пленниците.

Впрочем дали гледат на тях като на пленници или като на гости, също не беше известно. Но почти в този момент дойде разрешението на тези въпроси.

Вратата на колибата се отвори и на прага застана Ли-Маи. Най-напред отиде при Лланга, за да го погали, а след това пристъпи и към другите. Вратата остана отворена и Макс Юбер пожела да излезе. Дребосъчето радостно отърча напред, за да показва пътя из това странно село, построено на тридесет метра над земята, върху грамадна площадка, направена от главните клони на вековни боабаби, бамбуци, сикимори, акажу и други горски великани. Площадката беше толкова здрава и устойчива, че дори не мърдаше и под най-страшните тласъци на бурните урагани, които свирепстват понякога из тези места.

Слънцето весело надничаше между клоните и озаряваше ясносиньото небе; времето беше прекрасно; из въздуха се носеше приятен горски аромат; гърдите дишаха леко. Малкият Ли-Маи гордо и уверено водеше нашите пътешественици през улиците на въздушното село. По пътя срещаха групи мъже и жени, които ги гледаха любопитно, но без особено учудване; разговаряха помежду си с къси фрази, като си разменяха някакви неразбираеми думи, обаче форлоперът понякога долавяше и думи на туземни наречия из Конго; но най-интересното беше, че в разговора им се срещаха и чисто немски думи, например думата vater — баща, която се повтаряше твърде често.