Читать «Село във въздуха» онлайн - страница 55

— Когато салът се блъсна о скалата, аз и Ли-Маи паднахме във водата…

— Ли-Маи? — възкликна Макс Юбер.

— Да, Ли-Маи… дребосъчето се казва така… името му е Ли-Маи… То на няколко пъти ми повтори Ли-Маи… и показваше себе си!

— Значи, има име? — учуди се Джон Корт.

— Разбира се, щом могат да говорят, много естествено е да имат имена или прозвища — обади се Макс Юбер.

— Ами племето изобщо има ли някакво име?

— Разбира се… Вагди! — отговори Лланга. — Ли-Маи ми обясни това!

Наистина езикът на Конго не съдържаше подобна дума. Впрочем независимо от това дали са вагди или не, но в момента, когато салът се блъснал о скалата; туземците били на левия бряг, близо до водопада. Бързо се хвърлили във водата и спасили Лланга и дребосъчето; Лланга помислил, че другарите му се удавили. После изпаднал в безсъзнание и не помни, какво се е случило. Когато се съвзел, видял, че се намира в прегръдките на едър вагди, бащата на Ли-Маи, а самият Ли-Маи бил в ръцете на своята „Нгора“, т.е. майка. Изглежда че Ли-Маи се изгубил преди няколко дена из гората, а родителите му, тръгнали да го търсят, случайно го намерили, когато се хвърлили да спасяват давещите се. През целия път, всички се отнасяли твърде ласкаво и внимателно към Лланга; Ли-Маи, който страдал само от изтощение, скоро се поправил, и грижите на майката бързо възстановили силите му.

Щом оздравял, Ли-Май на свой ред станал покровител на Лланга. Родителите били твърде признателни и благодарни за спасението на детето им; впрочем и животните могат да бъдат благодарни за сторено добро и всички в селото приели Лланга като свой.

Тази сутрин Ли-Маи довел Лланга пред колибата, без да му обясни нищо; но Лланга веднага чул и познал гласовете на Джон Корт и на Макс Юбер.

— Досега всичко е добре, Лланга, но ние просто умираме от глад — не можеш ли да донесеш нещичко за хапване?

Без да изслуша до край онова, което му казват, хлапакът изхвръкна из колибата и подир малко се върна с цял товар: голямо парче печено биволско месо, десетина плодове от акацията „адансония“, известни под името „маймунски хляб“, връзка банани и пълна кратуна със студена изворна вода, размесена с млечен сок от дървото „ландолфия“.

За известно време разговорите прекъснаха и затворниците лакомо се нахвърлиха върху храната. Когато от донесеното не остана почти нищо, Джон Корт отново започна да разпитва Лланга, като желаеше да узнае например голямо ли е числото на тези Вагди.

— О, много са, много! — отговори момчето.

— Колкото са жителите на селата Бурну и Бахирми?

— О, да… дори повече!…

— Никога ли не слизат долу?

— Слизат, отиват на лов, за корени, за плодове, за вода…

— И разговарят?

— Да, разговарят помежду си, но не ги разбирам… Зная само няколко думи, които чух от Ли-Маи.

— Какви са бащата и майката на твоя Ли-Маи?

— О, много добри! Те дадоха това, което ви донесох…

— С нетърпение чакам удобен случай, за да им изразя нашата искрена благодарност!

— Ами, как се казва това въздушно село? — попита Макс Юбер.

— Нгала.

— Имат ли свой главатар?

— Да, имат!

— Видя ли го?

— Още не, но зная, че го наричат Мсело-Тала-Тала.