Читать «Село във въздуха» онлайн - страница 54

Впрочем, преди известно време Емин-Паша излезе с твърдението, че през тъмни летни нощи, гората Мсокхони се изпълва с цели стада шимпанзета, които отиват да крадат из плантациите, като осветяват пътя си със запалени факли; и тези шимпанзета обикновено ходят на задните си лапи, т.е. в изправено положение.

— Трябва да отбележа — каза Джон Корт, — че тези горски жители, повече от всички други четириръки, заслужават прозвището „орангутанг“, което в превод означава „горски човек“.

— А освен това, могат да говорят — добави Макс Юбер, — и навярно имат такива думи, които означават, че чувствуваш глад. Много бих дал, за да мога да им кажа сега, че положително умирам от глад!

От тримата най-поразен от случилото се беше Камис. Незапознат с никакви антропологични данни, той никак не можеше да се съгласи, че тези същества са нещо друго, освен маймуни. Според убеждението му, те бяха такива животни, както всички четириръки. Нека да ходят като хора, нека да говорят, нека да живеят в построени колиби, все пак това са само маймуни!

Някои затворници лесно се примиряват с положението си, а други, напротив, изобщо не могат да се примирят. Към последните спадаха и Джон Корт, и Камис, а особено нетърпеливият по своята природа Макс Юбер. Към неприятното положение да бъдат затворени в тази колиба, без прозорци и без отвори, през които да могат да виждат, какво става наоколо, без да знаят, каква участ им се готви, — се присъединяваше и мъчителното чувство на силен глад.

Пътешествениците биха изгубили всяка надежда, ако не ги подкрепяше обстоятелството, че малкият храненик на Лланга е един от жителите на това село. А щом дребосъчето се е спасило при разбиването на сала, сигурно и Лланга е успял да се спаси от него. Когато Лланга узнае, че тримата пленници са затворени в тази колиба, непременно ще разбере, че те са неговите другари.

— Всъщност досега не са ни причинили никакво зло — забеляза Джон Корт, — а сигурно и на Лланга не са направили нищо лошо. Навярно хлапакът е жив и здрав…

— Че неговият отвратителен храненик е жив и здрав, това е вярно — съгласи се Макс Юбер, — но колкото за Лланга, още нищо не знаем. Ами ако се е удавил в реката?!

В този момент вратата на колибата, пазена от трима едри горски жители, се отвори и на прага застана този, за когото току що говореха.

— Лланга… Лланга!… Ти ли си? — едновременно извикаха тримата другари.

— Аз съм, аз съм, приятелю Макс! Аз съм, приятелю Джон! — и момчето се хвърли в прегръдките на своите покровители.

— Отдавна ли си тук? — попита форлоперът.

— От вчера… Тези хора ме носеха на ръце през целия път.

— Кой те е носил?

— Един от тези хора, които ме спасиха от реката… Също и вас спасиха…

— Хора?

— Да, да… Не са маймуни… не, не, не са маймуни! — усилено уверяваше Лланга.

Наистина това не бяха маймуни, в сравнение с истинските четириръки, а същества от по-висш род, „почти хора“, последно звено между човека и животното, може би първобитен човек от отдавна изчезналия род антриопитеци.

Лланга започна подробно да разказва: