Читать «Село във въздуха» онлайн - страница 58

Колкото се отнася до микроцефалите, много антрополози са дирили у тях преходната степен между човека и маймуната, но без да постигнат какъвто и да е успех. И сега дали тези вагди не бяха напразно издирваното свързващо звено между човешкия род и рода на маймуните? Дали не е съдено на младия французин и на американеца, захвърлени из непроходимата гора, да направят съвсем случайно това велико откритие?

Обаче на тези вагди, колкото и да се доближаваха до човешкия тип по своя външен вид и по своите действия, все пак не им достигаха известни понятия за нравствеността, за религията, и изобщо не можеха да си съставят отвлечени представи, свойствени на човека. Такова беше заключението на младите пътешественици, които все още не можеха да решат, към кой тип да причислят вагдите — към хората или към животните. Но горските жители говореха, следователно можеха да разсъждават. И после постройката на този грамаден под, на това грамадно гнездо, чиято окръжност беше не по-малка от три километра, е изисквала много по-голямо изкуство и съобразителност, отколкото постройките на птиците, на пчелите, на бобрите и на мравките. Очевидно вместо да мръзнат върху жалката влажна почва, недостъпна за слънчевите лъчи, тези вагди, водени от природния си инстинкт, се заселили из върховете на дърветата, всред най-здравословната горска атмосфера, за да се ползуват и от светлината, и от слънчевите лъчи, и от прекрасната зеленина.

Повечето колиби, още съвсем нови и със зелени покриви, и по формата си наподобяващи кошери, стояха с отворени врати, през които се виждаше как жените се занимават със своето примитивно домакинство. Много дечурлига подскачаха около майките си. Едни от мъжете беряха плодове по дърветата, други се изкачваха по стълбата, натоварени с убит дивеч, а трети носеха вода от извора.

— Съжалявам, че не можем да се обясняваме с тези вагди — пошепна Макс Юбер, — и поради тази причина, никога няма да се запознаем с тяхната литература!

В езика на вагди Камис на няколко пъти долови известни думи от езика на туземците из Конго и се опита да се обясни с Ли-Маи; но дребосъчето, колкото и да беше умно, нищо не можа да разбере.

Най-после подир цял час ходене нашите пътешественици спряха пред една твърде голяма колиба на края на селото. Колибата беше построена между клоните на грамаден бамбакс, с широка врата на фасадата си. Пред вратата стояха двама едри вагди.

„Дали тази колиба, по-голяма и по-красива от другите, не е дворец? Или пък е храм, светилище на магьосника, каквито се срещат между дивите племена из Африка, Америка и Австралия, а също и из островите в Тихия океан?“ — си помислиха нашите приятели.

Джон Корт хвана Ли-Маи за плещите, обърна го с лице към голямата колиба, посочи към нея и попита:

— Мсело-Тала-Тала?

Детето утвърдително кимна с глава.

Значи, тук живееше владетеля на селото Нгала, негово вагдийско величество.