Читать «Село във въздуха» онлайн - страница 49

— Хайде! — повтори форлоперът.

И всички тръгнаха по добре утъпканата пътека, прокарана от животни или от хора. Понякога срещаха познати дървета, но често попадаха и на нови видове, например, Hura crepitans, чиито плодове експлодират, а кората им съдържа млечен сок; по-нататък „дърво-крава“, за което дотогава мислеха, че се среща само в Америка: цофар или свирещо дърво, чийто листа издават остър звук, когато вятърът минава през тях, и за което също мислеха, че се среща само из горите в Нубия.

До обед пътешествениците вървяха, без да се спират из пътеката, като следваха своя пътеводящ факел; обаче щом спряха, за да похапнат, пламъкът също спря движението си напред.

— Очевидно това е водач, твърде внимателен водач — заяви Макс Юбер. — Жалко, че не знаем, къде ни води!

— Нека само да ни изведе из този ужасен мрак, и аз от душа ще му кажа „благодаря“! — отговори Джон Корт и добави: — Е, Макс? Като че ли това наистина е твърде странно и необикновено, а?

— Да, признавам, че е така — съгласи се Макс Юбер.

След обедната почивка, нашите пътници отново тръгнаха напред. Пътеката лъкатушеше из гъстия храсталак, и ставаше все по-тясна и по-тясна. Камис вървеше пръв; Джон Корт и Макс Юбер го следваха един след друг. Когато се опитваха да ускорят крачките си, за да достигнат своя тайнствен водач, той също ускоряваше крачките, като запазваше еднакво разстояние между себе си и тях. Към шест часът вечерта, според както Камис приблизително определи, бяха изминали около двадесет километра — и всички се чувствуваха твърде уморени, но форлоперът настоя да вървят напред, когато факелът свети. Изведнъж, светлината угасна.

— Е, нека да спрем — каза Джон Корт. — Очевидно, това е знак за спиране.

— Или по-скоро, заповед! — забеляза Макс Юбер.

— Все едно, трябва да се подчиним — реши форлоперът. — Тук ще пренощуваме!

„Утре дали пак ще се появи пътеводният огън?“ — помислиха и тримата в душите си, но кой би могъл да им отговори? Кой може да им каже, какво ще се случи утре?

И тримата легнаха върху тревата под едно дебело дърво, и си разделиха онова, което беше останало от биволското месо. Жаждата си задоволиха с бистра вода от малкото поточе, което протичаше наблизо.

— Кой знае — забеляза Джон Корт, — може би нашият водач нарочно избра това място за нощуване, понеже наблизо има вода.

— Трогателно внимание от негова страна! — усмихна се Макс Юбер и гребна вода с чашата, ловко направена от голям лист.

Колкото и да бяха неспокойни, физическата умора наложи своето, и след малко тримата другари потънаха в дълбок сън. Преди да заспят, Макс Юбер и Джон Корт дълго разговаряха за Лланга. Какво ли е станало с бедния хлапак? Дали е потънал или се е спасил? Но тогава защо не се върне при тях, защо не се обади, ако е някъде наблизо?

Когато се пробудиха, нашите пътешественици забелязаха, че слаба дневна светлина едва-едва се промъква през най-горните пластове на дебелия покрив от преплетени клони и листа. Очевидно слънцето отдавна беше изгряло, макар че тук при тях цареше същият мрак.